1. Понятие за държавни приходи
Приходната система на страната осигурява нужните ресурси за осъществяване на посочените
функции на държавата. Тя представлява основен компонент на държавния бюджет и следва да се
дефинира като съвкупност от източници, методи и форми за акумулиране на парични средства в
бюджета. Държавните приходи позволяват финансиране на колективните обществени потребности,
способстват за осъществяване на национални социални програми и дават възможност за въздействие върху
стопанската конюнктура. Като икономическа категория, държавните приходи изразяват еднопосочни
отношения между стопанските субекти и държавата. Съществува разлика между държавни приходи и
бюджетни приходи: държавните приходи са по-широко понятие и в абсолютна сума са по-големи от
бюджетните, тъй като освен тях /бюджетните приходи/ включват и средствата по извънбюджетните сметки.
Държавните приходи могат да се класифицират като се подредят по различни критерии, от които се
получава информация за цялостен анализ и оценка. Те биват: частно-правни приходи; публично-правни
приходи. Частно-правните приходи са приходи, които държавата получава като собственик на ресурси. Тези
приходи в съвременното общество имат намаляващ характер. Публично-правните приходи са приходи, които
държавата получава в резултат на колективен договор между нея и индивидите за осигуряване на определен
кръг публични блага.
Източниците на финансови средства на държавата обикновено се класифицират в две групи –
вътрешни и външни. Към първата група се причисляват брутния вътрешен продукт (БВП) и националното
богатство на страната. Представен като сума от реализираните на територията на страната доходи за период
от една година, БВП се явява основен ограничител на размера на държавните приходи. Използването на този
източник намира проявление в две основни форми – данъчно облагане и акумулиране на вътрешни заеми.
Националното богатство (съвкупност от всички съществуващи, създадени или придобити активи, собственост
на частни лица или на публични институции) е нетипичен източник на ресурси за държавата. Логичен пример
за използване на националното богатство за акумулиране на държавни приходи е процесът на приватизация.
Основните външни източници на парични ресурси за публичния сектор са заемите от чуждестранни банки,
кредитите, акумулирани чрез продажба на държавни ценни книжа на международните дългови пазари и
инвестираните в чужбина национални капитали.

Конкретните методи и форми, чрез които държавата акумулира своите приходи могат да се
обобщят по следния начин: 1) данъчен метод – прилаганите форми включват законно установените на
територията на страната данъци върху имуществото, доходите и потреблението на физическите и
юридическите лица; 2) неданъчен метод – под формата на заеми, приватизация, концесии, наеми; 3)
данъкоподобен метод – типични за този метод форми са държавните и местни такси. Основна част от
приходите в публичния сектор се формира чрез използване на данъчния метод. Провеждането на
стабилизационна фискална политика по правило налага използването на държавни заеми за финансиране на
възникналия бюджетен дефицит. Този факт подчертава ролята на неданъчния метод. Фискалното значение
на данъкоподобните форми за акумулиране на приходи следва да се оцени като незначително.

2. Въведение в теорията на данъчното облагане и елементи на данъка
В общия случай, понятието данък се дефинира като задължително и принудително парично
плащане от страна на физическите и юридическите лица в полза на централната или местната власт.
В условията на представителна демокрация данъкът е законно установено плащане с безвъзмезден и
нееквивалентен характер. Данъкът е основен инструмент за набиране на средства за държавния бюджет с
цел покриване на държавните разходи. Той е гръбнакът на съвременната приходна система и възниква с
възникването на държавата. През дългата си история на развитие данъците са претърпели съществена
еволюция, която обхваща както формите, така и ролята, която данъкът изпълнява в обществено-
икономическия живот. В началото данъците са били приемани като извънредни плащания, а в някои случаи
като наказателна мярка за някои членове на обществото. По-късно те стават всеобща и задължителна форма
на плащане. В миналото данъците се събират в натурална форма. По настоящем се плащат в пари. В
началото те са изпълнявали само фискална функция (за набиране на средства), но в последствие целите на
данъците се разширяват и обогатяват. На съвременния етап чрез данъците се рационализира разпределението
на ресурсите; подобрява се структурата на стопанството; въздейства се за постигане на по-голяма социална
справедливост в обществото. Плащането на данъци намалява покупателната способност на гражданите. Ето
защо един от най-важните проблеми, на които се обръща внимание днес е връзката между данъчното
плащане и публичния интерес.
Данъкът е сложна финансово-икономическа категория, която има многоаспектен характер. Той има
правна, социално-икономическа и политическа страна. Съставните елементи на данъка (в т.ч. данъчен
кредитор, данъчен обект, данъчен субект и носител, данъчна основа, данъчен размер, данъчно задължение)
разкриват съдържателната страна на тази финансова категория. Познаването на характеристиките и
особеностите на изброените елементи е от ключово значение за разбиране на законодателството в областта
на приходите и за оптимизиране на данъчата тежест (на равнище домакинство или корпорация).
Данъчен кредитор (искател на данъка) е публичната власт. Последната се олицетворява от държавата,
която има изключителното и суверенно право да налага, администрира и събира данъци.
Под обект (предмет) на облагане следва да се разбира конкретния стопански факт или дейност,
облагаеми с данък. На практика предмет на облагане е данъчния капацитет, т.е. доходът, потреблението или
имуществото (богатството) на икономическите субекти. Съвременните данъчни системи отдават приоритет
на дохода (изразител на платежоспособността) и потреблението (изразител на получената полезност) като
обекти за облагане.
Субект на данъка е физическото или юридическо лице (собственик, ползвател или придобиващ
определения данъчен обект), което по закон е длъжно да внесе данъка в приход на съответния бюджет
(централен или местен).
Данъчен носител е лицето, което реално понася тежестта на облагане. Субектът и носителят на данъка
често са равнозначни понятия (съвпадат). Изричното разграничение между тези два елемента е наложително,
защото в определени случаи формалният платец (данъчният субект) не понася тежестта на данъчното бреме.
Така например, възможен е вариант при който юридическите лица (в качеството си на субекти на облагане)
включват данъка в пазарната цена на стоките или услугите и реално прехвърлят данъчната тежест върху
крайните потребители. По този начин именно крайните купувачи се явяват действителни, реални носители
на данъчното бреме. Наличието или липсата на прехвърляемост се явява важен критерии за разграничение на
косвените от преките данъци.
Данъчната основа представлява количествен израз на обекта на облагане. Същата може да бъде
изразена в стойностно или натурално изражение.
Величината на данъка намира конкретен израз в законодателно дефиниран данъчен размер (данъчна
ставка). Най-често данъчната ставка се определя в относителна стойност (процент) към данъчната основа.
Данъчното задължение е паричната сума, която субектът на облагане следва да внесе в приход на
централната или местната власт (републиканския или общинския бюджет) за съответния данъчен период.
Следователно данъчното задължение се изчислява като произведение между данъчната основа и данъчния
размер.

3. Принципи на данъчното облагане
Съвкупността от прилаганите данъци и тяхната конкретна организация определят данъчната
система на една страна. Независимо от факта, че данъчната система на всяка страна е исторически
обусловена и не е формирана като следствие от последователен целенасочен план, съществуват базисни
принципи, на които следва да се изгражда организацията на облагане. Тук по-специално се включват:
· икономическа ефективност;
· административна простота и политическа отговорност;
· гъвкавост;
· справедливост.
Изискването за икономическа ефективност предполага изграждане на данъчна система, която не
обезсърчава предлагането на труд, спестяванията и инвестициите. В тази връзка е препоръчително
прилагането на неутрални, недеформиращи поведението на икономическите субекти данъци. Финансовата
теория дефинира подобни налози като паушални. Пример за недеформиращи (паушални) данъци са тези, при
които плащането не зависи от дохода или от богатството на субекта, а има отношение към конкретни
характеристики на физическата личност (пол, възраст, семейно положение).
Принципът на административната простота акцентира върху необходимостта от икономичност или
рентабилност на прилаганите данъци. Целесъобразно е, административните разходи по издръжка на
данъчната администрация, по управление на приходната система и разходите за контрол по отношение
коректното плащане на данъците, да се колебаят в разумни граници. В този аспект на мисли е
препоръчително следване на политика, ориентирана към съкращаване сложността на данъчното
законодателство чрез отказ от предоставяне на специфични преференции. Практическата реализация на
подобна система логично има за резултат установяване на разбираеми данъчни закони (удобство на данъка).
Принципът на административната простота е тясно свързан с изискването за изграждане на политически
отговорна данъчна система. В случая, задължително условие е прилагането на данъци, при които ясно и
недвусмислено е дефиниран субектът, понасящ тежестта на облагане. (определеност на данъка). Изискването
за политическа отговорност е свързано и с необходимостта от изграждане на данъчна система, отчитаща
предпочитанията на платците – физически и юридически лица.
На практика, изискването за гъвкавост намира израз в използване на прогресивни подоходни данъци.
Последните, в качеството им на автоматични стабилизатори на икономическата конюнктура, осигуряват
приспособяване на данъчните приходи към моментната фаза на икономическия цикъл. По този начин, в
условията на рецесия, данъчните приходи в бюджета намаляват (например поради факта, че облагаемият
доход на стопанските субекти намалява и съответно се облага с по-ниска данъчна ставка), без изрична
промяна във величината на данъчните размери. Последното е еквивалент на провеждане на дискреционна
(целенасочена) експанзионистична фискална политика, ориентирана към стимулиране на агрегатното
търсене. Респективно, в условията на подем прогресивните подоходни данъци имат за резултат нарастване
на бюджетните приходи (провеждане на дискреционна рестриктивна политика, насочена към стабилизиране
на ценовото равнище). Изрично следва да се отбележи, че изискването за гъвкавост на данъчната система не
следва да се интерпретира като настояване за чести промени в данъчното законодателство.
Повишаване справедливостта на облагане е най-често изтъквания аргумент за промени в данъчната
система. Финансовата теория акцентира върху необходимостта от хоризонтална и вертикална справедливост.
„Една данъчна система се смята за хоризонтално справедлива, ако хората, които са еднакви във всички
съответни отношения, се третират еднакво”. Конкретизирайки тази гледна точка, може да се твърди, че
принципът на хоризонталната справедливост изисква субекти с еднакво имущество, еднакви доходи или
еднакво потребление (т.е. лица с еднакъв данъчен капацитет) да плащат еднакви данъци. Логично,
изискването за вертикална справедливост на облагането се базира на предположението, че хора с по-голям
данъчен капацитет трябва да плащат по-високи данъци. Анализираният вариант за интерпретация на
проблема относно справедливостта имплицитно предполага, че данъчният капацитет на лицата се свежда до
възможността за плащане на задължението.

4. Класификация на данъците
Както вече беше посочено по-горе, данъците могат да упражняват въздействие върху поведението на
икономическите субекти или да са неутрални (паушални, недеформиращи). Във финансовата теория са се
наложили и други критерии за класификация на данъците.
В зависимост от обекта на облагане следва да се разграничават: данъци върху потреблението (в
България такива са данъкът върху добавената стойност, митата и акцизите); данъци върху дохода (в
България – данък върху доходите от трудови правоотношения, данък печалба и др.); данъци върху
имуществото (в България – данък върху недвижимите имоти, данък върху наследствата, данък върху
превозните средства, данък при придобиване на имущество по възмезден начин, данък при придобиване на
имущество чрез дарение). Целесъобразно е отново да се подчертае, че с с основно фискално значение е
облагането на потреблението и на дохода.
Данъците могат да постъпват в приход на централното правителство или да се акумулират в
местните бюджети. В първия случай те се определят като национални, а във втория като регионални или
общински данъци. Обикновено налозите върху имуществото формират приходната страна на местните
бюджети (такава е и българската практика; в нашата страна патентният данък също е местен
приходоизточник), а данъците върху потреблението и дохода осигуряват приходи в бюджета на централното
правителство.
От гледна точка начините за облагане се прилагат пропорционални, прогресивни и регресивни
данъци (в съвременните данъчни системи не се използва поголовно облагане). Базисните характеристики на
пропорционалното (плоско) облагане могат да се обобщят в следното:
· данъчната ставка е постоянна величина, която не зависи от размера на данъчната
основа;
· с нарастване на данъчната основа, данъчното задължение нараства
пропорционално (ако данъчната основа нарасне с 1%, то данъчното задължение
също нараства с 1% );
· с нарастване на данъчната основа относителната данъчна тежест остава
неизменна.
В общия случай, пропорционални са данъците върху корпоративните печалби, част от имуществените
данъци (често данъкът върху наследствата е прогресивен) и тези върху потреблението. Счита се, че
пропорционалното облагане няма деформиращо въздействие върху предлагането на труд и стимулира
инвестиционния процес. Този тип облагане, обаче не може да се използва за корекции в посока смегчаване
на неравномерното разпределение на доходите.

Прогресивното облагане обикновено се прилага по отношение доходите на физическите лица с цел
осигуряване на относително по-равномерно разпределение. От кейнсиански позиции то се приема за по-
справедливо. Разбира се, следва да се отчитат и негативите на подобен тип облагане – дестимулира се
предлагането на труд, създават се стимули за отбягване на данъка, наказва се предприемчивостта и
инициативността. Особеностите тук включват:
· с нарастване на данъчната основа, данъчната ставка нараства по предварително
фиксирана прогресия;
· с нарастване на данъчната основа, данъчното задължение нараства прогресивно
(т.е. ако данъчната основа нарасне с 1%, то данъчното задължение нараства с
величина по-голяма от 1% );
· с нарастване на данъчната основа, относителната данъчна тежест нараства.

Регресивното облагане е противоположно на прогресивното и следователно базисните особености се
свеждат до:
· с нарастване на данъчната основа, данъчната ставка намалява по предварително избрана регресия;
· с нарастване на данъчната основа, данъчното задължение нараства регресивно
(т.е. ако данъчната основа нарасне с 1%, то данъчното задължение нараства с
величина по-малка от 1% );
· с нарастване на данъчната основа, относителната данъчна тежест намалява.

Особеностите на регресивното облагане невусмислено илюстрират теоретичния аспект на тази
концепция – в практиката липсват чисто регресивни данъци. Независимо от посоченото съществуват
известни основания да се твърди, че данъците върху потреблението, макар и пропорционални на
потребителските разходи, са регресивни по отношение на дохода. В случая се предполага, че с нарастване на
дохода, потреблението на субектите (като процент от дохода) намалява.

В България най-широко приложение намират пропорционалните данъци. Аргумент в тази посока е
фактът, че както доходите на физическите лица, така и тези на корпорациите се облагат с плосък данък в
размер на 10%.

Друга класификация на данъците с важно познавателно значение разграничава същите на преки
и косвени. Тук е мястото да се отбележи, че посоченото деление не почива върху единни критерии.
Възможен е подход, при който разграничението се прави в зависимост от наличието/липсата на съвпадение
между данъчен субект и данъчен носител. В този случай се постулира, че при идентичност на лицата данъкът
е пряк, а при наличие на прехвърляемост на задължението – съответно косвен. Данъците могат да се
определят като преки или косвени и от гледна точка обекта на облагане. От тези позиции налозите върху
имуществото и върху дохода следва да се причислят към групата на преките данъци, а тези облагащи
потреблението да се дефинират като косвени. Може да се направи изводът, че преките данъци имат за обект
на облагане факторите на производство (обикновено труд и капитал), които са потенциален източник на
доходи или самия доход, но при неговото получаване. Косвените данъци, от своя страна, облагат дохода при
неговото разходване за покупки на стоки и заплащане на услуги.

Други важни характеристики на косвените данъци могат да се систематизират по следния начин:
· включват се в крайната продажна цена на стоките и услугите и реално се заплащат
от купувачите. Тази характеристика на косвените данъци е силен аргумент в полза
на тезата, че те са относително анонимни и плащането им рядко среща
възражения;
· прилагат се без пряка връзка с доходите или имуществото на данъчните носители
и от тези позиции са неперсонифицирани (облагането с тях не е лично, а реално);
· осигуряват едновременно високи, равномерни през годината и нарастващи при
инфлация приходи в бюджета на държавата. Рентабилността на косвените данъци
намира допълнително потвърждение във факта, че обхващането на обектите за
облагане и контролът върху данъчните субекти са относително лесни и
ефективни;
· селективните косвени данъци – акцизи и мита – могат да се използват за
въздействие върху потреблението на вредни или луксозни стоки, като и за
ограничаване консумацията на вносни продукти.

Често изтъкван аргумент срещу използването на косвени данъци е твърдението, че те са антисоциални.
Тази теза се аргументира с факта, че този тип данъци са пропорционални (а не прогресивни) на
потреблението, регресивни по отношение на дохода и неперсонифицирани. В горните разсъждения има
известни основания, но трябва да се отчитат и други фактори. На първо място, съвременната
микроикономическа теория безспорно доказва, че полезност от стоките и услугите се получава при тяхното
потребление. Следователно, косвените данъци (облагането на потреблението) са напълно уместни. При тях
данъчната тежест се разпределя пропорционално (чисто прогресивно облагане на консумацията е
практически невъзможно) на потребяваните количества блага и по този начин лицата, консумиращи повече
плащат повече. От тези позиции косвените данъци са справедливи (с известна доза условност, те позволяват
прилагане на принципа на ползата) и рационални. На второ място, облагането на потреблението създава
стимули за спестяване и натрупване. Така се създават условия за нарастване на БВП и покачване стандарта
на живот на всички индивиди.

В предходното изложение вече бяха изведени някои основни характеристики на преките данъци. В
допълнение следва да се акцентира върху следното:
· данъците върху имуществото и подоходните данъци са неутрални по отношение
на ценовото равнище. Налице е обаче косвено влияние по линия на търсенето и
предлагането – намалението на подоходните данъци увеличава разполагаемия
доход на икономическите субекти и така стимулира търсенето. Повишеното
търсене, при равни други условия, има за резултат покачване на ценовото
равнище;
· преките данъци са персонални. Следователно те позволяват да се отчетат
индивидуалните особености на данъкоплатците – размер на дохода или
имуществото, източник на формиране на дохода, други обстоятелства
(инвалидност, наличие/липса на действия, предполагащи данъчни облекчения);
· преките подоходни данъци са класически инструмент на дискреционната фискална политика.

Чрез тях ефективно може да се влияе върху икономическата активност и стопанския растеж.

Същите могат да се използват и за специфични цели като стимулиране на заетостта в отделни региони, стимулиране
(ограничаване) на осъществяването на определени разходи от бизнеса, стимулиране на спестяванията в определени активи, въздействие върху дейността
на монополни и олигополни структури. Категорично може да се подчертае, че
подоходните данъци изпълняват важна икономическа функция. Осъществяването
на тази функция допълнително се улеснява от факта, че при подоходните данъци е
налице единство между данъчна основа и източник за плащане (дохода);
· Преките данъци върху дохода не са само инструмент на дискреционната фискална
политика. Използването на прогресивно облагане превръща този тип налози в
христоматиен пример за действието на т.н. вградени бюджетни стабилизатори и
позволява въздействие върху неравенството в разпределението.
· Преките данъци имат важно фискално значение, защото чрез тях се акумулират
значителни приходи в бюджета. Практика е, обаче по-голямата част от
постъпленията да се формира от облагане доходите на физическите лица.
Извършената характеристика на преките данъци акцентира върху особеностите на подоходните такива.
Подобен подход е оправдан – данъците върху имуществото нямат голямо фискално значение, трудно могат
да се използват за въздействие върху националната стопанска конюнктура или за корекции върху
неравенството при разпределението.

В България косвени данъци са: данъкът върху добавената стойност, акцизите и митата. Типични
примери за преки данъци са: данъкът върху недвижимите имоти, данъкът върху превозните срадства,
данъкът върху корпоративната печалба, данъците върху определени приходи и разходи на предприятията,
както и всички данъци върху доходите на физическите лица.

5. Алтернативи на данъчното облагане – потребителски такси и държавен дълг
Имайки предвид фискалното значение на отделните форми за акумулиране на държавни приходи,
значимите алтернативи на данъчното облагане се свеждат до потребителски такси и публичен кредит
(държавен дълг).
Потребителските такси са естествен източник на държавни приходи. Те са цената, която
ползвателите на дадено публично благо заплащат за неговото производство. Потребителските такси, за
разлика от данъците, са пример за еквивалентно и доброволно парично плащане. Друга тяхна характеристика
намира израз във факта, че те не са обвързани с дохода (платежоспособността) на субектите.
Всъщност, прилагането на потребителските такси е в пълно съответствие с принципа на ползата и при
оптимална организация осигурява фискална еквивалентност. Нещо повече, използването на такси за
финансиране предлагането на публични блага, при които е налице задръстване в процеса на потребление,
осигурява икономическа ефективност. Посоченото позволява да се заключи, че таксите са удачен инструмент
за покриване на държавни разходи в областта на обществената инфраструктура, административното
обслужване на граждани и юридически лица, както и за финансиране извършването на услуги в областта на
образованието, здравеопазването и правораздаването.
В България таксите са важен източник на приходи за общините. Типични местни такси са такса битови
отпадъци; такси за ползване на пазари, тържища, панаири, тротоари, площади и улични платна; такси за
ползване на детски ясли, детски кухни, детски градини, домове за социални грижи, лагери, общежития и
други общински социални услуги; такса за добив на кариерни материали; туристическа такса. В структурата
на общинските бюджети основна фискална роля изпълнява таксата за битови отпадъци.
Използването на потребителски такси в качеството на източник за покриване на държавните разходи
има ограничено поле на приложение. На равнище централно правителство ролята на публичния кредит
(държавния дълг) е водеща. За изясняване същността на категорията публичен кредит следва да се имат
предвид два момента:
· превишението на държавните разходи над общия размер на държавните приходи
води до формиране на бюджетен дефицит;
· финансирането на дефицита посредством заеми, от своя страна, има за резултат
натрупването на държавен дълг;
Имайки предвид посочените зависимости понятието държавен дълг може да се дефинира като сума от
минали бюджетни дефицити минус формирани в миналото излишъци.
Подобна дефиниция на понятието държавен дълг, макар и често използвана в специализираната
литература, е неточна. Целесъобразно е да се има предвид, че бюджетният дефицит може да се финансира не
само чрез заеми, а и чрез продажба на държавна собственост (приватизация). В случай, че дефицитът се
покрива с приходи от приватизация, то наличието на този бюджетен дефицит няма да има за резултат
нарастване на държавния дълг. Нещо повече, известна част от дълга може да не е следствие от превишение
на държавните разходи над държавните приходи, а да се дължи на правителствени решения за поемане на
частен дълг.
Във всеки конкретен момент държавният дълг може да се представи и като сума от задълженията на
правителството (дълг на централното правителство или правителствен дълг) и задълженията на местните
власти (местен дълг). В обхвата на категорията държавен дълг по презумция се включват и задълженията на
централното правителство и задълженията на местните власти по предоставени гаранции на частни дългове.
Налага се заключението, че държавният дълг е сума от реално дължимите и условни (под формата на
гаранции) задължения на правителството и местните органи на власт по всички сключени заеми към
всички кредитори в даден отчетен момент.
Класификацията на самия държавен дълг може да се осъществи на база различни критерии. От
изложеното по-горе става ясно, че в зависимост от типа на кредитополучателя (дебитора) дългът може да
бъде централен (правителствен) и местен (общински). Налице са и други признаци за класификация на
държавния дълг, в т.ч. обхват на задълженията, валута на заемите, срок на задълженията, национална
принадлежност на кредиторите и др.
В зависимост от валутата в която се емитират държавните облигации или в която се получават
заемните средства, дългът може да бъде в левова, доларова, евро и т. н. равностойност.
В зависимост от срока на погасяване или емитиране държавният дълг може да бъде класифициран
на краткосрочен и дългосрочен. Краткосрочните заеми, като един от елементите на държавната
задлъжнялост, са със срок на погасяване от няколко дни или седмици до една година. В международната
практика се използват два основни признака при определяне на краткосрочната задлъжнялост. От гледна
точка на критерия остатъчен матуритет като краткосрочни се дефинират всички държавни дългове, чиито
срок за погасяване настъпва в рамките на предстоящата една година. Аналитичната отчетност на БНБ и МФ
на Р. България (в съответствие с международната практика), обаче се изгражда на основата на друг
показател. В съответствие с критерия оригинален матуритет краткосрочни са тези заеми, чиито
първоначален матуритет не надхвърля една година. Прилагането на втория определител изисква
просрочените задължения по главници и лихви да се отчитат в размера на краткосрочния дълг.
Дългосрочните заеми са със срок на погасяване над една година. От гледна точка на българската практика
дългосрочен е този дълг, чиито оригинален (към датата на издаване) матуритет налага плащане след
изтичане на 12 месеца.
В световната и съвременната българска практика основен критерий за класифициране на дълга като
вътрешен или външен е националната принадлежност. В съответствие с посочения критерий задълженията
на централното правителство и задърженията на местните органи на власт към резиденти формират
вътрешния държавен дълг, а към нерезиденти – външната задлъжнялост. Важността на откроената
проблематика налага необходимостта от точно дефиниране съдържанието и обхвата на понятието
“резидент”. “Като резиденти се класифицират всички институционални единици (домакинства, корпорации,
правителствени агенции и др. подобни, които могат да притежават свои собствени материални и финансови
активи, както и да извършват съответни транзакции), които имат за център на своята икономическа
активност територията на съответната страна.”
Имайки предвид посоченото по-горе, външният държавен дълг може да се определи като размера на
реално отпуснатите и дължими към отчетния момент договорни задължения на централното правителство и
задължения на местните власти към нерезидентите, за изплащане на главница, с или без придружаващо
плащане на лихва или за изплащане на лихва с или без придружаващо плащане на главница. Следователно,
всяко задължение емитирано от централната и местна власт, което се дължи на нерезидент се включва във
величината и структурата на външния дълг. В този смисъл дефинирането на външната задлъжнялост не
отчита мястото, където са емитирани дълговите инструменти – местни или международни парични или
капиталови пазари.
Вътрешният държавен дълг, от своя страна, представлява размера на реално отпуснатите и дължими
към отчетния момент договорни задължения на централното правителство и на местните власти към
резидентите на страната.
Важен въпрос в теорията на публичните финанси касае изборът между заемане и данъчно облагане.
От гледна точка на основните характеристики на заемите и данъците изпъкват съществени
различия между двата метода. Следва да се припомни, че данъкът представлява задължително, безвъзмездно
и принудително парично плащане. В същото време държавните заеми нямат принудителен характер, защото
закупуването на ДЦК или предоставянето на банков кредит е доброволен акт. Нещо повече, държавните
заеми, за разлика от данъците, подлежат на погасяване, т.е. акумулираните от кредитора суми подлежат на
срочно възстановяване. Едновременно с това заемите осигуряват доход на кредиторите под формата на
лихва или отстъпка от номинала и така се налага изводът, че държавните заеми не са безвъзмездно плащане
от страна на физическите или юридическите лица.
Налице са и други различия между разглежданите два метода. Използването на заеми позволява по-
бързото и навременно акумулиране на паричните средства. Подобно заключение отчита процедурните и
законодателни пречки при вземане на решение за нарастване на данъчните размери или въвеждане на нов
данък, вкл. необходимост от обсъждане на съответния данъчен законопроект в постоянните комисии към
Парламента, последващо гласуване на първо и второ четене, публикуване в Държавен вестник, събиране на
приходите през цялата следваща бюджетна година и т.н.
Във финансовата литература често заемите се разглеждат като отложени във времето данъци и на тази
база се прави заключението, че не съществува значителна (в дългосрочен план) разлика между двете форми
за акумулиране на приходи. Подобна теза не е лишена от основание – високите размери на държавен дълг и
необходимостта от изплащане на доход на държателите на този дълг логично предполагат бъдещи данъчни
увеличения. Разбира се, следва да се отчита и друго обстоятелство. Държавните заеми могат да се покриват
не само за сметка на данъчни постъпления, а също така за сметка на приходи от приватизация, за сметка на
валутните резерви на страната или просто да се рефинансират (рефинансирането се дефинира като процес на
акумулиране на нови кредити с цел изплащане на лихви и/или главници по стари заеми). Трябва да се има
предвид и друг момент – инвестиционното (производително) използване на държавния дълг създава условия
за покачване на бюджетните приходи в бъдеще и така заемите могат да се финансират с приходи от
конкретен инвестиционен проект.

Call Now Button
Free WordPress Themes, Free Android Games