1. Възникване и еволюция на корпоративните финанси
Един от основните раздели на дисциплината „Финанси” касае въпросите, свързани с управлението
на фирмите или корпорациите. Тези проблеми се изучават от теорията на корпоративните финанси или от
теорията на финансите на предприятието (фирмените финанси). Фирмените финанси са с по-широк обхват в
сравнение с корпоративните, тъй като се разглеждат и особеностите на финансовото управление на малки и
средни предприятия. Много от прилаганите методи при корпоративното финансово управление, обаче, са
стандартизирани и могат да бъдат прилагани в управлението и на малки фирми – оценка на инвестиционни
проекти, на ценни книжа, управление на оборотния капитал и др. Всъщност, двете понятия – фирмени и
корпоративни финанси могат да се използват като синоними. В страните с пазарна икономика те са се
оформили в специализирана област на човешките знания в края на 19 и началото на 20 век.
Корпоративните финанси са система от принципи и методи за реализация на управленските решения,
свързани с формирането, разпределението и използването на финансовите ресурси на предприятието,
както и организацията на обръщението на паричните му средства с цел повишаване благосъстоянието на
собствениците.
Те са много важен компонент на финансовата система, тъй като финансовата дейност на отделната
фирма е в основата на:
· публичните финанси – значителна част от приходите в държавния и местния бюджет се
формират на база успешното функциониране на компаниите;
· персоналните финанси – голяма част от населението (собственици на фирми, служители)
получава значителна част от финансовите си средства в резултат на отношенията си с
фирмите по повод собственост, трудови правоотношения;
· дейността на финансови институции: кредитни институции (финансовите операции на
фирмата по повод откриване на разплащателни сметки, инвестиране в банкови депозити,
получаване на кредити, възлагане на емисия и пласмент на ценни книжа и др.);
застрахователни компании (управление на риска и чрез застраховане, плащане на
застрахователни премии, получаване на застрахователни обезщетения); социално
осигуряване (плащане на осигурителни вноски, получаване на осигурителни плащания);
пенсионните фондове (привеждане на пенсионни вноски); фондовата борса (покупка и
продажба на акции); инвестиционните посредници (емисия, пласмент и търговия с ценни
книжа);
· международните финанси (отношенията по повод плащания и постъпления на фирмата във
връзка с външнотърговски сделки, външнотърговско финансиране и кредитиране).
Обособяването на корпоративните финанси както в самостоятелна научна дисциплина се определя
от редица предпоставки, най-важните от които са развитието на пазарното стопанство и
утвърждаването на предприятието като субект на стоково-парични отношения. В системата на
предпоставките за това отделяне се включват още и: Усложняване на вътрешната среда на фирмата.

В края на 19-ти век за икономическото развитие на стопанските субекти все по-голямо значение придобиват такива специфични черти като масово
производство и пласмент на продукцията, едромащабна организация на стопанската (а съответно и на
финансовата) дейност, привличане и използване на големи обеми по обем капитали. Посочените тенденции
са обусловили активното развитие на мощни корпорации, организирани като акционерни компании.
Предприятията-гиганти (за мащабите си за онова време) са изпитвали остра необходимост от използването
на нови подходи за управление на дейността си.
Усложняване на външната среда. Във връзка с активната поява и разширяването на акционерните
фирми, през разглеждания период се повишава ролята на финансовите ресурси, което се явява силен импулс
за развитие на финансовия пазар. През този период значително се увеличават операциите на фондовия пазар
и се разработва неговата инфраструктура.
Развитие на икономическата теория.. В системата на общата икономическа теория през този
период започват да се формират основите на теорията на финансите, теорията на фирмата, синтезът, между
които е довел до появата на новото научно направление. На границата на деветнадесети-двадесети век се
правят и първите опити за научно обобщаване на натрупания опит в областта на мениджмънта. Формират
се основите на научното управление на предприятието. През този период се разработват и
методологическите подходи на школата на маржиналистите. Количественият микроикономически анализ на
най-важните части на стопанската дейност на предприятието са позволили да се решат и основните задачи
на управлението на финансовата му дейност не само в теоретичен, но и в практически аспект.
Корпоративните финанси са сравнително нова област на финансовата теория и практика. За близо
сто годишният период от възникването им до днес, кръгът на изучваните от тях проблеми постоянно се
разширява. Първоначално (1890-1930 г.) като основни задачи на корпоративното финансово управление се
поставят решаването на следните проблеми: определяне на източниците и формите на привличане на
капитал в процеса на създаване на нови фирми и компании; изучаване на възможностите за увеличаване на
финансовите ресурси в процеса на разширяване на бизнеса за сметка на такива външни източници, като
емисия на акции и облигации; разглеждането на финансовите аспекти на формите на обединение на
отделните компании (това е периодът, когато в САЩ протича първата вълна на сливания и поглъщания).
През този период специализираните компании Мудис (Moody’s Investors Service), Стандарт и Пуър
(Standard and Poor’s Corporation) и Фитч (Fitch Ratings) формират система за рейтингова оценка на
облигациите и други дългови задължения, а по-късно и на акциите. Разработват се и първите индикатори за
състоянието и динамиката на конюнктурата на финансовия пазар, поставят се основите на техническия
анализ на ценните книжа.

Следващият период в еволюцията на финансовото управление (1931-1950 г.) е свързан с
преодоляване на негативните последствия от Великата депресия. На този етап рязко се променят
параметрите на външната среда, в която компаниите извършват финансовото управление – висока
безработица, масови фалити на предприятия, ниска инвестиционна активност, колапс на финансовите
пазари. Най-важната цел на управлението на предприятията през този период е преодоляване на кризисното
състояние и предотвратяване на фирмените фалити, а в глобален мащаб – възстановяване на активността на
субектите на финансовия пазар и доверието във финансовите инвестиции и институции. Научните
разработки в областта на финансовия мениджмънт са получили отражение в появата на нови и актуализация
на действащите нормативни актове, регламентиращи финансовото управление на САЩ (Закон за ценните
книжа – 1933 г., Закон за банките – 1933 г., Закон за фондовата борса -1934 г., Закон за холдинговите
компании – 1935 г., Закон за банкрута и др.), с което се поставят и основите на държавното регулиране на
финансовата дейност.

Третият период от развитието на финансовия мениджмънт (1951-1980 г.) се определя като
период на разцвет на неговите концептуалните основи. През този етап се полагат основите на
съвременната портфейлна теория, която лежи в основата на решенията за финансовите инвестиции и се
появяват публикации за стойността и структурата на капитала, за дивидентната политика на корпорацията.
Едновременно с това теоретично се обосновавава главната цел на финансовата дейност на предприятието и
се разглеждат въпросите за ефективността на финансовите пазари, за асиметрията на информацията и
др.Посочените проблеми и дълбочината на разработването им позволява да се направи изводът, че
основите на съвременния финансов мениджмънт са формирани именно на този етап. От всички
теоретични постановки за финансовото управление, появили се през този период, теорията на портфейла и
теорията за структурата на капитала се приемат за сърцевина на науката за финансовото управление на
големите компании, тъй като дават отговор на два принципно важни въпроса: от къде да се осигурят и къде
да се вложат финансовите ресурси. Неслучайно, появилите се през 1958 г. разработки на Модилиани и
Милър се приемат от специалистите по теория на финансите като отправен момент за отделяне от
микроикономиката на наукоприложната дисциплина корпоративни финанси.
В края на миналия и началото на нашия век (от 1981 г. до наши дни) проблемът за
управлението на финансите на корпорациите стана още по-важен. През този период настъпват
фундаментални изменения на финансовите пазари, под влияние на въздействието на следните фактори:
– Плаващи лихвени проценти по дълговете. Така се появяват се лихвените фючърси. За ограничаване и
разпределяне на риска се въвеждат сделките с деривати (фючърси, опции, суапи). Усложняват се методите
за оценка на инвестиционната привлекателност на различните финансови активи и най-вече на дериватите
(производните инструменти).
– Дерегулиране на финансовите институции. Специализираните финансови институции (банки, спестовни
каси, кредитни асоциации, застрахователни компании и др.) се изместват от финансови конгломерати,
предлагащи широк спектър от финансови услуги. Облекчава се достъпът на фирмите до временно
свободните пари.
– Бързо развитие на телекомуникациите и компютърните технологии, което осигурява възможност за
по-точна оценка на състоянието на финансовите и стокови пазари. Възможността за бързото предаване на
данните в реално време е в основата на 24-часовата виртуална търговия с финансови и реални активи в
реално време. Създават се възможност в световен мащаб да се търсят най-доходните инвестиции, работна
сила, най-евтините пари, най-ниските данъци. Конкуренцията се засилва, активизират се транснационални
сливания и поглъщания, но се появяват и нови източници на риск.
– Засилваща се нестабилност на финансовите пазари (както на националните, така и световните), която
провокира възникването на регионални и световни финансови кризи – кризата от 1997-98 г., азиатската
криза и разбира се настоящата глобална финансова криза, която се пренесе върху реалния сектор и прерасна
в икономическа. “Сривът” на доверието във финансовата система, който наблюдаваме днес, ограничаването
на достъпа на компаниите до финансови ресурси, нарастването броят на фалиралите компании, а също и на
такива с проблеми във финансовото управление, вероятно ще постави началото на нов етап в развитието на
корпоративните финанси. Очаква се отново, акцентът да се пренесе върху засилване на регулирането на
финансовите пазари и институции.

2. Управление на финансовата дейност на компанията – целеполагане на управлението
Понятието “управление” най-често се употребява като въздействие върху някакъв обект с цел
реализирането на определени резултати. В системата на управлението целеполагането има особено важно
значение. С развитието на микроикономическата теория (а след това и на теорията на фирмата) са се
изменяли и подходите на икономистите при определяне на главната цел на функционирането на
предприятието, респективно и на целта на неговата финансова дейност. Дълго време след възникването на
корпоративните финанси за главна цел на финансовото управление се приема максимизирането на
печалбата. По-късно, обаче, използването на печалбата като главна целева функция на управлението на
фирмата е било поставено на критика от много икономисти. Те са доказали, че максимизирането на
печалбата не винаги осигурява необходимите темпове за развитие на предприятието. Защо?
· Ако печалбата е в голям размер, но бъде изразходвана изцяло за текущо потребление, то
предприятието ще бъде лишено от основния си вътрешен източник на формиране на
финансови ресурси за бъдещето си развитие – неразпределената печалба. В резултат на това
ще се намалят темповете на нарастване на собствения му капитал за сметка на вътрешни
източници, а в крайна сметка и пазарната му стойност.
· Много икономисти отбелязват, че високото равнище на печалбата може да бъде постигнато
при високо равнище на финансовия риск, а също и с влошаване на другите показатели за
финансовото състояние и да се генерира опасност от фалит.
· Друг недостатък е, че печалбата като абсолютна сума не дава представа и за ресурсите, които
са я създали – активи, капитал. Освен това при оценка на инвестиционни проекти, ако се
отчита само размерът на печалбата, а не момента на възникването ѝ (игнорира се времевата
стойност на парите), има опасност да не подберем най-ефективната инвестиция.
На по-късен етап се появяват и други концепции за главна цел на финансовото управление, а
именно: минимизиране на транзакционните разходи, максимизиране на обема на продажбите,
максимизиране на темповете на растеж на фирмата, осигуряване на конкурентни предимства,
максимизиране на добавената стойност (японски модел за развитие на фирмата). В последните години,
обаче, повечето автори и финансови мениджъри на големи корпорации се солидаризират около
концепцията, че главната цел на функционирането на предприятието, и на финансовото му управление е
максимизиране благосъстоянието на собствениците (Shareholder- Value-Maximizing). Тази концепция е
развита от американския икономист Хърбърт Саймън в разработената от него теория за вземане на
решение, известна като “теория на рационалните очаквания”. Саймън опровергава класическата и
неокласическата представа за фирмата, като организация имаща за цел максимизиране на печалбата. Той
формулира алтернативна концепция – приоритетното удовлетворяване на интересите на собствениците
или максимизиране благосъстоянието на собствениците. Приложният й аспект (възможността за
измерване) се дефинира като максимизиране пазарната стойност на предприятието.
Водещата роля на интересите на собствениците се обуславя от факта, че те инвестират в
предприятието свой капитал, осигуряват финансовата основа за неговото създаване и функциониране, а
освен това носят основният риск, свързан с получаването на доходите. В групата на икономическите
субекти, чиито интереси са свързани с дейността на предприятието, вземанията на собствениците имат
остатъчен характер. Те могат да получат доход след като се удовлетворят икономическите интереси на
всички останали субекти – наемни работници, мениджъри, кредитори, държава. Докато удовлетворяването
на изискванията на другите субекти от дейността на фирмата са относително гарантирани с нормативното
регулиране, (заплата на наемните работници, лихви по кредита, данъчни отчисления), то икономическите
интереси на собствениците могат и да не бъдат удовлетворени (при загуба) или удовлетворени непълно (при
нискорентабилна дейност), тъй като техните вземания имат остатъчен характер. Затова собствениците, в
сравнение с другите икономически субекти, са най-заинтересовани от ефективното управление на
предприятието и нарастване на пазарната му стойност. Реализирането на тази цел помага най-добре да се
уравновесят доходността и рискът в процеса на управлението на предприятието.
Нарастването на пазарната стойност се осигурява чрез нарастване на печалбата, намаляване на
трансакционните и други разходи, увеличение на обема на продажбите, формиране на конкурентни
предимства. Освен с нарастване на приходите и намаляване на разходите, които са в основата на по-горе
посочените целеви показатели, нарастването на пазарната стойност отчита и влиянието на нематериалните
активи на компанията – лицензи и търговски марки, имидж на предприятието, клиентела, квалификация на
работната сила, пазарни позиции, организационна структура на управление, организационна култура.
При корпорациите, както вече бе изтъкнато, управлението се отделя от собствеността и се възлага на
професионални мениджъри. Избирането на този подход, осигурява възможност да се подберат
висококвалифицирани специалисти, които своевременно да обработват необходимата информация и да
вземат адекватни управленски решения, но от друга страна, се създава потенциална възможност за
възникване на конфликти между интересите на собственика (принципала) и мениджърите (агенти). Този
проблем се разглежда в Теорията за агента. Отношенията, които възникват по повод възлагане
управлението на фирмата от собствениците на мениджърите се определят като посреднически (агентски)
отношения. Конфликтът между интересите на собствениците и мениджърите намира израз в:
· мениджърите полагат по-малко усилия в управлението на фирмата и отклоняват фирмени
ресурси в своя полза, включително и непарични облаги – скъпо офис-оборудване,
автомобили, яхти и др.
· мениджърите избягват да инвестират във високорискови проекти, които биха повишили
пазарната стойност на фирмата, тъй като високият риск може да доведе до фалита на
фирмата и респективно загуба на работата им;
· мениджърите се стремят да продължат дейността на фирмата дори, когато тя е неефективна,
с цел да запазят работата и облагите си;
· мениджърите ползват кредитен ресурс и изкупуват контролния пакет от акции на
компанията, когато цената на акциите е подценена и поемат управлението й (кредитни
изкупувания);
· мениджърите имат интерес да разширяват дейността на корпорацията дори и чрез
инвестиции в неефективни проекти, в т.ч. и поглъщания на други компании на завишена
цена, за да увеличат властта и облагите си.

3. Управление на финансовата дейност на компанията – функции на финансовия мениджър
Реализирането на целите на финансовото управление се осъществява от мениджъри (В
корпорациите, управлението се отделя от собствеността и се възлага на професионални мениджъри,
финансовото управление – на финансови мениджъри). Функциите на финансовия мениджър, свързани с
финансовото управление на фирмата могат да се систематизират на такива, които са свързани с
управляващия субект и на свързани с управлявания обект.

А) Функциите, свързани с управляващия субект (от гл.т. на Теорията на управлението)
включват функциите, характерни за всеки процес на управление, а именно планиране (финансово
планиране), организиране (организиране на финансовата дейност във фирмата), регулиране (регулиране на
финансовата дейност), контрол (контрол на финансовата дейност).
Особено място сред посочените функции заема финансовото планиране, тъй като то е едно от
важните средства за постигане на фирмени цели. С разработването на финансовите планове се цели да се
предвидят бъдещите финансови последици за фирмата от сегашните решения и да се намалят изненадите.
Определят го като съвкупност от дейности и методи, насочени към определяне на бъдещето финансово
състояние на предприятието с цел повишаване ефективността на финансовата му дейност. Обхваща
разработването на система от финансови планове (дългосрочни, годишни, оперативни) и планови
показатели за придобиване на активи, осигуряване на фирмата с необходимите й финансови ресурси, а също
и с изготвянето на прогнозен вариант на финансовия ѝ отчет (в годишното финансово планиране).
Организацията на финансовото управление се влияе от размера на фирмата, правната и
регистрация и др. В малките фирми финансовото управление на фирмата обикновено се възлага на главния
счетоводител. Отличителна черта на големите корпорации, е че собствениците не участват в процеса на
текущото финансово управление, а го възлагат на финансови мениджъри, които да представляват
интересите им. Големите акционерни компании имат вицепрезидент по финансовите проблеми (Vice-
President: Finance). Той управлява и контролира финансовата дейност на фирмата, отговаря за
разработването на финансовата стратегия и политика, финансовите планове и е съветник на директора по
финансовите въпроси. Към него са обособени две основни направления – счетоводно и финансово.
Първото се занимава се управлението на финансовите отношения, които възникват вътре във фирмата –
подготвя отчетната документация (годишния счетоводен отчет, данъчната декларация), изготвя препоръки
за данъчната и счетоводната политика, води финансовото и управленско счетоводство, осигурява
информационното обезпечение на финансовото управление. Финансовото направление се занимава
основно с финансовите отношения, които възникват главно с външните контрагенти – контакти с
кредитните отдели на търговските банки по повод осигуряването на дългосрочни и краткосрочни банкови
кредити, обосновка на решенията за сключване на облигационни заеми, за увеличаване на собствения
капитал (нови дялови вноски, емисия на акции за АД), за размера и вида на дивидента. Ако се приеме
решение за емисия на ценни книжа, финансовото направление осъществява контакти с инвестиционните
посредници и Комисията по финансов надзор и контролира цялостния процес на инвестирането.
Важна роля в процеса на управление на всяка корпорация играе регулирането на финансовата й
дейност. Регулирането на финансовата дейност на компаниите се осъществява на три нива: държавно,
пазарно и вътрешнофирмено ниво.
Държавното регулиране обхваща финансовите аспекти при създаването на предприятието
(минимален размер на основен капитал, емисия на акции, финансови резерви), информационната база на
финансовото управление, данъчното регулиране, парично обръщение и форми на разплащане, валутно
регулиране, несъстоятелност, ликвидация и др. Пазарното регулиране се осъществява от финансовия
пазар. Търсенето и предлагането на финансови ресурси на този пазар влияе върху равнищата на лихвените
проценти, котировките, доходността и ликвидността на финансовите инструменти, а оттук и върху
решенията на фирмите, свързани с финансирането и инвестиционната им активност. Вътрешнофирменото
регулиране обхваща регулирането на финансовата дейност, осъществявана в рамките на самото
предприятие. Включва финансовите параметри заложени в устава на компанията (формиране на капитала,
формиране на резерви, разпределение на дохода и др.), финансовата стратегия и политика на компанията,
приетите нормативи по различните аспекти на финансовата дейност – финансиране, инвестиране, финансов
риск и сигурност, качество на финансовото управление.
Финансов контрол. Създаването на система за вътрешен финансов контрол е неразделна част от
построяването на системата за управление на предприятието. Вътрешният финансов контрол се организира
в следните основни форми: предварителен текущ и последващ финансов контрол.

Б) Функциите, които финансовите мениджъри осъществяват във връзка с управлявания обект
(от гл. т. на Теорията на счетоводството) паричните потоци на корпорацията по повод формирането,
разпределението и инвестирането на финансовите ресурси) са финансиране и инвестиране.
Финансирането е свързано с определяне на потребностите на фирмата от финансови средства за
развитието на бизнеса, осигуряването на необходимите капитали и структурирането им по оптимален
начин. Финансирането се отразява в пасива на баланса на предприятието. В него са отразени източниците,
величината и структурата на ресурсите, с които компанията разполага и може да инвестира за развитие на
своята стопанска дейност. Активното финансиране е свързано с установяване на всички възможни
варианти и комбинации от източници на ресурси за дейността на компанията и подборът на онези, които
спомагат за реализирането на стратегическата финансова цел на фирмата – повишаване благосъстоянието на
собствениците. Този подход на финансиране се обосновава в съвременното финансово управление.

Инвестиране. Функцията инвестиране в корпорацията обхваща влагането на осигурените капитали
в различни активи (материални, нематериални, финансови), с оглед реализиране на стратегическата
финансова цел. Портфейлът от активи, които фирмата владее е отразен в актива на баланса й. Успешната
инвестиционна дейност на компанията е най-важната предпоставка за повишаване благосъстоянието на
собствениците.
Свързването на двете основни функции на финансовото управление на фирмата, инвестирането с
актива на баланса, а финансирането с пасива на баланса е предпоставка балансовият модел на фирмата да е
в основата при изясняването на същността на корпоративните финанси, а балансът на предприятието да
бъде основен информационен източник при анализа на финансовото му състояние.
Активите на фирмата са всички ресурси, които тя притежава и с които извършва търговската си
дейност. Съставът и структурата на активите на фирмата е резултат на инвестиционната й дейност.
Компанията придобива активи и очаква да извлече икономическа полза от експлоатацията им в бъдеще.
Активите в баланса са групирани в зависимост от степента им на ликвидност (лекотата, с която могат да
бъдат превърнати в налични пари без загуба на капитал, доход и лихва) на дълготрайни (нетекущи) и
краткотрайни (текущи) активи.
Очакваната икономическа изгода от дълготрайните активи се черпи през повече от
дванадесетмесечен период. Те включват дълготрайните материални активи (сгради, земи, машини,
съоръжения, оборудване и др.), дълготрайните нематериални активи (програмни продукти, патенти,
лицензии, ноу-хау, фирмени и търговски марки продукти от развойна дейност и др.), дългосрочните
финансови инвестиции (дялови участия в дъщерни, асоциирани, смесени предприятия, инвестиционни
имоти, дългосрочни ценни книжа), дългосрочните вземания и репутацията (отразява превишението на
платените парични средства за закупуването на ново предприятие над счетоводната стойност на неговите
активи). Дълготрайните активи подлежат на амортизация (с изключение на земята), пренасят стойността си
на части в разходите за производство и крайните цени на продукцията.
Краткотрайни са активите, които се очаква да бъдат реализирани (употребени, продадени) в
нормалния оперативен цикъл на предприятието. Икономическата изгода от тях се черпи еднократно или в
рамките на дванадесет месеца. Краткотрайните активи включват материалните запаси (материали,
продукция, стоки, незавършено производство и др.), краткосрочните вземания (от свързани предприятия,
от продажби, съдебни и присъдени вземания, данъци за възстановяване и др.), краткосрочните финансови
активи (финансови активи в свързани предприятия, изкупени собствени дългови ценни книжа,
краткосрочни ценни книжа и др.), паричните средства, паричните еквиваленти и разходите за бъдещи
периоди.
Източниците на финансови ресурси за дейността на фирмата са отразени в дясната част на баланса.
Съставът на източниците на финансиране включва пасивите и собственият капитал.
Пасивите обхващат задълженията на фирмата към кредиторите й. Уреждането на тези задължения е
свързано с очакваните от предприятието бъдещи парични потоци. В зависимост от степента на изискуемост
пасивите се групират на краткосрочни и дългосрочни пасиви. Дългосрочните (нетекущи) пасиви включват
дългосрочните задължения към свързани предприятия, дългосрочните банкови, облигационни, търговски
заеми, приходите за бъдещи периоди и финансирания. Краткосрочните (текущи) пасиви включват
краткосрочните задължения (краткосрочни задължения към свързани предприятия, краткосрочни банкови и
търговски заеми, задължения към доставчици, бюджет, социално осигуряване, персонал, провизии),
приходи за бъдещи периоди и финансирания.
Собственият капитал отразява участие на собствениците във финансирането на предприятието.
Стойността му е разликата между стойността на активите и тази на задълженията към кредиторите. В
състава му се включват основен капитал (записан, внесен, изкупени собствени акции), резерви (премиен
резерв, целеви резерви), финансов резултат (натрупана печалба/загуба от минали години, печалба/загуба от
текущата година).

4. Форми на организация на бизнеса
У нас съществуват различни форми на организация на бизнеса. В съответствие с Търговския закон
се различават няколко форми, обект на анализ по-долу.

Едноличен търговец (ЕТ). Това е най-старата и най-разпространената форма на организация на
бизнеса. Изискванията на нормативната уредба за учредяването й са собственикът да бъде дееспособно
физическо лице с местожителство в страната. Предимствата на този начин на организиране на бизнеса са:
опростен начин на създаване (регистрира се въз основа на заявление и се вписва в търговския регистър) и
ликвидиране, както и отсъствие на изискване за минимален капитал. Основен недостатък на този вид
фирми е неограничената отговорност на собственика им. Те срещат значителни трудности при
привличането на капитали. При недобра управленска квалификация на собственика съществува вероятност
той да взема неадекватни управленски решения, в т.ч. и при управлението на финансовата дейност. Имат
ограничен срок на съществуване и при смърт на собственика дейността най-често се прекратява.

Търговските дружества, за разлика от ЕТ, са юридически лица. При тях две или повече физически и
юридически лица се обединяват за извършване на търговски сделки с общи средства, т.е. те се създават със
стопанска цел (за разлика от организациите с идеална цел). При формирането на собствения капитал на ТД
могат да се внасят както парични вноски, така и непарични (апортни) вноски (сгради, машини, превозни
средства, и др.). Управлението на ТД, формирането на доходите и тяхното разпределение се уговаря с
дружествен договор или устав. Основните ТД са: събирателно дружество, командитно дружество, ООД,
акционерно дружество и командитно дружество с акции.

Събирателното дружество е дружество за извършване на съвместна търговска дейност от две или
повече лица чрез обща фирма. Основният капитал се формира от дяловите вноски на съдружниците.
Предимството е, че за създаването му не се изисква минимален основен капитал. Начинът на управление на
фирмата, разпределението на печалбата, респективно загубата, се уговаря в учредителния
договор.Основният недостатък на този начин на организация на бизнеса е солидарната и неограничена
отговорност на съдружниците за задължения спрямо трети лица. И този вид фирми, подобно на ЕТ,
сравнително трудно привличат допълнителни капитали за бизнеса. Друг недостатък е честата поява на
конфликти между съдружниците по повод приноса им в дейността, които често са основание за
прекратяване на дейността. Този начин на организация на бизнеса е подходящ за фамилен бизнес, който не
изисква големи капитали.

Командитно дружество. Създава се с договор между две или повече лица за извършване на
търговска дейност чрез обща фирма, като един или повече от съдружниците са солидарно и неограничено
отговорни за задълженията на дружеството (комплементари), а останалите – до размера на уговорената
вноска (съдружници с ограничена отговорност – limited partners, командитисти). Управлението се извършва
от неограничено отговорните съдружници. Те трябва да притежават най-малко 1/10 от капитала. С избора на
тази форма се цели да се обединят личностните качества и финансовите ресурси на повече съдружници за
извършване на общ бизнес.

Дружество с ограничена отговорност (ООД). Основният капитал на тези фирми се образува от
вноските на съдружниците, наречени дялове. Действащата нормативна уредба у нас регламентира изискване
за минимален размер на капитала на дружеството, а също и за дела на съдружниците. Отделните
съдружници могат да имат нееднакви дялове в капитала. Един дял може да бъде поет съвместно от няколко
лица. Съдружниците имат право на участие в управлението на дружеството и разпределението на печалбата,
да бъдат информирани за протичането на дружествените дела и на ликвидационен дял. Фирмите, които са
организирани като ООД сравнително по-лесно привличат капитали. При необходимост от финансови
средства може да се реши да се увеличи основният капитал чрез приемане на нови съдружници, записване
на нови дялове, увеличаване размера на записаните дялове. Този вид фирми сравнително по-лесно
привличат и банкови заеми, при установена добра кредитна надеждност. Положителното на тази правна
форма е и ограничаването на отговорността на съдружниците до размера на записаните дялови вноски.
Като основни недостатъци се изтъкват нормативното изискване на минимален капитал и двойното
облагане на положителния финансов резултат – печалбата на фирмата и доходът на съдружниците.

При акционерното дружество капиталът на фирмата е разделен на акции. Ако държавата или
общината притежават всички акции, акционерното дружество е еднолично (ЕАД). Основният капитал на
дружеството се формира от номиналната стойност на записаните акции. АД е уставно капиталово
дружество. В устава на фирмата се регламентира управлението на дружеството (правомощията и начина на
свикване на общото събрание, органите за управление на дружеството, техният мандат, численост), в т.ч. и
въпроси, свързани с финансовата му дейност. Определя се размерът на капитала, и частта, която подлежи
на внасяне при учредяване на дружеството, видът, номиналната стойност и броят на акциите, които ще
бъдат издадени, правата на различните класове акции, специфичните условия за прехвърлянето им (ако се
предвиждат такива), имената на лицата, които са внесли непарични вноски, видът и стойността им (ако има
такива), начинът по който ще става разпределянето на печалбата.
Предимствата на тази правна форма на организация на бизнеса са бързото набиране на значителен
капитал, голямата подвижност на собствениците (акционерът винаги може да се освободи от
собствеността си във фирмата, продавайки акциите и да закупи други по-доходни финансови инструменти),
ограничената отговорност на собствениците, дългата продължителност на функциониране, високата
мотивация и професионализъм на служители и мениджъри.АД също не е лишено от недостатъци. Като
такива основно се изтъкват фактът, че корпоративните печалби подлежат на двойно облагане (печалбите
на корпорациите се облагат веднъж на корпоративно ниво, а след това изплатените дивиденти се облагат
като доход на акционерите – физически лица), както и обстоятелството, че създаването на АД е свързано с
високи разходи. При АД разходите, свързани с управлението, също са доста по-високи.

Командитно дружество с акции (КДА) е комбинация от командитно и акционерно дружество.
Финансовото управление на тези фирми е подобно на това на АД.

Call Now Button
Free WordPress Themes, Free Android Games