Основата на финансовото планиране е изготвяне и изпълнение на трите най-важни документи за една фирма:
А.Счетоводен баланс, Б.Отчет за приходите и разходите /ОПР/ и В.Отчет за паричните потоци /ОПП/.
А. Счетоводният баланс показва състоянието на фирмата към момента на изготвянето му. Той е отправна точка за оценка ликвидността и платежоспособността , задлъжнялостта и изчисляване нормата на възвръщаемост на активи, капитал и инвестиции. От едната страна на Баланса се намират активите / ресурси, които компанията притежава или има право да придобие в бъдеще/, а от другата се намират задълженията / суми, които компанията дължи на своите акционери или на други, осигуряващи финанси и кредит/ Иначе казано, за всеки бизнес едната страна на Баланса представлява това, което той има, а другата – от къде са дошли парите. Двете страни на Баланса трябва да са равни. Невъзможно е фирма да има повече активи, отколкото източници на финансиране.
Балансът представлява финалното изражение на счетоводния процес и никога не е имал за цел да показва реалната стойност на даден бизнес. Той осигурява снимка на счетоводния процес в края на годината.
Основните елементи на счетоводния баланс са „Активи“ и „Пасиви“.
Активите биват : краткотрайни и дълготрайни, а пасивите: фондове на акционерите, дългосрочни пасиви и краткосрочни пасиви.
Активи / Assets /
Активи, които имат веществена форма и се използват в производството или за доставка на стоки и услуги за продължителен период от дейността на фирмата
Дълготрайните активи са главно материални / ДМА / . Те включват земи, сгради, машини и съоръжения, превозни средства, оборудване и други, необходими за осъществяване дейността на фирмата. ДМА имат определена продължителност на живот. Инвестицията в тях ангажира наличните финансови ресурси на фирмата за определен брой години. Материалните активи обикновено се амортизират за периода на икономически полезния си живот. Амортизацията може да се разглежда като заделяне на доход, който да даде възможност за бъдеща замяна на дълготрайните активи.
Дълготрайни нематериалните активи /ДНА/ са нефинансови дълготрайни активи, които нямат веществена форма, но са измерими и контролирани от юридическото лице.
Те нямат веществена форма, която да бъде точно измерена, както земята, сградите или машините. Типичен пример за такъв актив е търговската марка. Марките могат да бъдат разработени и защитени от самата фирма или закупени. Те подлежат на експертно оценяване при придобиване или за отразяване в баланса.
Друг важен нематериален актив е положителната репутация. Тя не фигурира стойностно в баланса на фирмата. Тя може да се установи, когато една компания закупува друга. Изразява се в разликата между стойността на активите на дадена фирма, обект на продажбата, и по-високата й продажна цена.
Краткотрайни активи са тези активи на фирмата , които представляват парични средства, или други, които до 12 месеца могат да бъдат превърнати в пари.
Краткотрайни активи са: наличните в каса и банка парични средства, стоково-материалните наличности / запаси / и вземанията от клиенти/ длъжници.
Пасиви / Liabilities/
Собственият капитал на фирмата показва размера на финансиране, който акционерите /съдружниците/ са осигурили на компанията. Той се нарича още дялове, фондове на акционери, чиста стойност на капитала и др.
Неразпределената печалба е друг вид пасив. Когато фирмата задържа част от печалбата без да я реинвестира или раздава като дивиденти, то на практика съдружниците /акционерите/ я заемат на фирмата.
Друг пасив са краткосрочните задължения .В това число влизат получените търговски заеми – дължими суми на доставчици, както и задълженията по сметки, овърдрафт или краткосрочни търговски ценни книжа. Те представляват краткосрочен източник на финансиране на фирмата.
Дългосрочните заеми и кредити са друг важен пасив за фирмата. Те са източници на финансиране, които не трябва да бъдат покривани през годината и в приложенията към Баланса следва да се отрази датата на падежа по тези заеми и лихвените нива. Ако собствения капитал е постоянен източник на финансиране, то дългосрочните кредити са временен такъв.
Резервите / провизиите / представляват заделяне на средства за осигуряване на бъдещо събитие, което има вероятност да се случи, но точната сума и момента на настъпването са неизвестни. Иначе казано, всяка сума, заделена като разумно необходима за подсигуряване на пасив или загуба, за които или има вероятност да бъдат понесени, или това със сигурност ще се случи, но съществува неизвестност по отношение на размера или времето на настъпване на събитието.
Б. Отчет за приходите и разходите /ОПР/
Отчетът за приходите и разходите разглежда оперативната дейност на фирмата и има за цел да даде отчет за нейното представяне през годината. Когато приходите от дейността са по-големи от направените разходи, фирмата отчита печалба и обратно. Този отчет показва състоянието и количеството на извършените разходи и получените приходи по счетоводни документи. Той отразява както продажбите в брой, така и тези на кредит.
Основния елемент на приходите са получените суми от продажби на продукция. Има и други видове приходи – от лихви по финансови заеми, лихви от депозити в банки, продажба на активи, дивиденти от акционерно участие и др.
Разходите са значително по-разнообразни и в по-широк спектър. Те се делят счетоводно на две групи: преки разходи – заплати, материали за произвеждани изделия, командировки и др., и непреки разходи – за външни услуги, за лихви по заеми, маркетингови разходи, разходи за развойна дейност, за данъци, за амортизация и др.
Печалбата, показана в ОПР, не означава наличие на парични средства. Печалбата е счетоводна мярка, а парите съществуват физически. Фирма, реализирала и отчела в
своя ОПР печалба, показва добро финансово състояние. Но ако във фирмата липсва паричен ресурс, дори печеливша, тя може да се окаже в невъзможност да продължи дейността си.
В. Отчет на паричните потоци /ОПП/
Отчетът, който дава информация за реалното движение и състояние на паричните средства във фирмата, е Отчетът за паричните потоци. Това е отчетът, който отразява промените във финансовото положение на фирмата през годината. Паричният поток от приходите от продажби не е равен на приходите от продажби, които се отразяват в ОПР. Той представлява действителните парични средства, които са получени. Той отразява паричните постъпления от клиенти и паричните плащания към доставчици – по касов и банков път.
Фирмата може да отрази реализирана печалба по ОПР, но не може да „изфабрикува“ пари, т.е. ако отчета за паричните потоци не показва наличие на парични средства в края на годината, печалбата от ОПР не може да гарантира развитие на фирмата. Ако една фирма показва печалба, но няма парични средства, оцеляването й в бъдеще вероятно ще е трудно.
Паричният поток от оперативната дейност е това, което остава след плащане на всички разходи, свързани с бизнеса. Отчетът за паричния поток осигурява важна връзка между ОПР и Баланса на фирмата. ОПП е съставен от раздели: парични потоци от оперативна дейност, възвращаемост на инвестициите данъци, капиталови и финансови разходи , управление на ликвидните ресурси, финансиране и др.
Отчетът за паричните потоци показва дали една фирма генерира или консумира пари. Той показва има ли фирмата ресурс да посрещне текущите си плащания, ликвидна ли е. Чрез него се оценява максимално точно ликвидността, конкурентоспособността и финансовата стабилност на фирмата.
5.2. Рентабилност
Рентабилността е способността на предприятието да произвежда печалба. Рентабилно е това предприятие, което с приходите, които получава от своята дейност, възстановява извършените разходи и реализира печалба. Следователно, рентабилността е основен показател за финансовото състояние на всяка фирма.
Печалбата представлява в най-общия смисъл положителната разлика между приходите и разходите. От икономическа гледна точка за една фирма потенциалът за печалба /бъдещата печалба/ е по-важна от отчетената днес. Измерването на рентабилността изразява ефективното използване на капитала. Изчисляването й може да се направи като отношение между печалбата и капитала.
Анализът на рентабилността започва с изчисляване нормата на печалбата по формулата:
Норма на печалбата в % – 100 х /печалба : приходи от продажби /
Различаваме брутна норма на печалбата /НП/, НП преди данъчно облагане, НП след данъчно облагане, норма на неразпределена печалба.
5.3. Инвестиции, възвращаемост
Инвестирането е процес на употреба на капитала на фирмата, собствен и привлечен, с различна насоченост: за промишлено оборудване, за запаси, за обучение и т.н. Следователно инвестиция е всеки процес, при който вложеният финансов ресурс се връща, нараснал поне с очакваната норма на възвръщаемост. Обикновено инвестицията в дълготрайни активи може да се осъществи на основата на избор между различни алтернативи. Изборът на един от тези алтернативи и вземането на инвестиционно решение изискват задълбочен анализ и целият този процес се нарича капиталово бюджетиране. Той включва установяване на разходите за проекта, установяване на разходите за набиране на нужния капитал, анализ на бизнеса и финансовия риск. Това предполага установяването на много параметри: пазари, цени, приходи от продажби, максимални равнища, инфлация, данъчни тежести и др. Инвестиционната политика трябва да е съобразена и с други фактори на макро и микро-средата, а също и с други насоки на управление на фирмата.
По отношение на решението за инвестиране интересите и вижданията на собствениците (акционерите) и на управлението могат да са различни. Смята се, че мениджмънт е ориентиран по-скоро към максимизиране на печалбата и демонстриране на резултатност в не толкова дългосрочна перспектива, която произтича от техните интереси. Интересите на дребните акционери са сходни, но на крупните са с по-дългосрочна ориентация – разширяване на пазарния дял, растеж на богатството т.е. на стойността на фирмата на капиталовите пазари. Друг проблем при инвестиционното решение е хармонизиране на тези различни интереси.
Всяка инвестиция е съпроводена с риск. Рискът е подлежаща на измерване степента на вероятност да се случи дадено събитие. В частност, инвестиционният риск е вероятността да се случат определени събития, които да се отразят върху резултата от инвестицията като обем и срок на изпълнение и да повлияят на възвращаемостта.
5.4. Данъчно облагане
5.4.1. Понятие за държавни приходи
Приходната система на страната осигурява нужните ресурси за осъществяване на посочените функции на държавата. Тя представлява основен компонент на държавния бюджет и следва да се дефинира като съвкупност от източници, методи и форми за акумулиране на парични средства в бюджета.
Държавните приходи позволяват финансиране на колективните обществени потребности, способстват за осъществяване на национални социални програми и дават възможност за въздействие върху стопанската конюнктура. Като икономическа категория, държавните приходи изразяват еднопосочни отношения между стопанските субекти и държавата. Съществува разлика между държавни приходи и бюджетни приходи: държавните приходи са по-широко понятие и в абсолютна сума са по-големи от бюджетните, тъй като освен тях /бюджетните приходи/ включват и средствата по извънбюджетните сметки.
Държавните приходи могат да се класифицират като се подредят по различни критерии, от които се получава информация за цялостен анализ и оценка. Те биват: частно-правни приходи; публично-правни приходи.
Частно-правните приходи са приходи, които държавата получава като собственик на ресурси. Тези приходи в съвременното общество имат намаляващ характер.
Публично-правните приходи са приходи, които държавата получава в резултат на колективен договор между нея и индивидите за осигуряване на определен кръг публични блага.
Източниците на финансови средства на държавата обикновено се класифицират в две групи – вътрешни и външни. Към първата група се причисляват брутния вътрешен продукт (БВП) и националното богатство на страната. Представен като сума от реализираните на територията на страната доходи за период от една година, БВП се явява основен ограничител на размера на държавните приходи. Използването на този източник намира проявление в две основни форми – данъчно облагане и акумулиране на вътрешни заеми.
Националното богатство (съвкупност от всички съществуващи, създадени или придобити активи, собственост на частни лица или на публични институции) е нетипичен източник на ресурси за държавата. Логичен пример за използване на националното богатство за акумулиране на държавни приходи е процесът на приватизация.
Основните външни източници на парични ресурси за публичния сектор са заемите от чуждестранни банки, кредитите, акумулирани чрез продажба на държавни ценни книжа на международните дългови пазари иинвестираните в чужбина национални капитали.
5.4.2. Въведение в теорията на данъчното облагане и елементи на данъка
В общия случай, понятието данък се дефинира като задължително и принудително парично плащане от страна на физическите и юридическите лица в полза на централната или местната власт. В условията на представителна демокрация данъкът е законно установено плащане с безвъзмезден и нееквивалентен характер. Данъкът е основен инструмент за набиране на средства за държавния бюджет с цел покриване на държавните разходи. Той е гръбнакът на съвременната приходна система и възниква с възникването на държавата. През дългата си история на развитие данъците са претърпели съществена еволюция, която обхваща както формите, така и ролята, която данъкът изпълнява в обществено-икономическия живот. В началото данъците са били приемани като извънредни плащания, а в някои случаи като наказателна мярка за някои членове на обществото. По-късно те стават всеобща и задължителна форма на плащане. В миналото данъците се събират в натурална форма, а по настоящем се плащат в пари. В началото те са изпълнявали само фискална функция (за набиране на средства), но в последствие целите на данъците се разширяват и обогатяват.
На съвременния етап чрез данъците се рационализира разпределението на ресурсите; подобрява се структурата на стопанството; въздейства се за постигане на по-голяма социална справедливост в обществото. Плащането на данъци намалява покупателната способност на гражданите. Ето защо един от най-важните проблеми, на които се обръща внимание днес е връзката между данъчното плащане и публичния интерес. Данъкът е сложна финансово-икономическа категория, която има многоаспектен характер. Той има правна, социално-икономическа и политическа страна. Съставните елементи на данъка (в т.ч. данъчен кредитор, данъчен обект, данъчен субект и носител, данъчна основа, данъчен размер, данъчно задължение) разкриват съдържателната страна на тази финансова категория. Познаването на характеристиките и особеностите на изброените елементи е от ключово значение за разбиране на законодателството в областта на приходите и за оптимизиране на данъчната тежест (на равнище домакинство или корпорация).
5.4.3. Принципи на данъчното облагане
Съвкупността от прилаганите данъци и тяхната конкретна организация определят данъчната система на една страна. Независимо от факта, че данъчната система на всяка страна е исторически обусловена и не е формирана като следствие от последователен целенасочен план, съществуват базисни принципи, на които следва да се изгражда организацията на облагане. Тук по-специално се включват:
- икономическа ефективност;
- административна простота и политическа отговорност;
- гъвкавост;
- справедливост.
5.4.4. Класификация на данъците
Както вече беше посочено по-горе, данъците могат да упражняват въздействие върху поведението на икономическите субекти или да са неутрални (паушални, недеформиращи). Във финансовата теория са се наложили и други критерии за класификация на данъците.
В зависимост от обекта на облагане следва да се разграничават: данъци върху потреблението (в България такива са данъкът върху добавената стойност, митата и акцизите); данъци върху дохода (в България – данък върху доходите от трудови правоотношения, данък печалба и др.); данъци върху имуществото (в България – данък върху недвижимите имоти, данък върху наследствата, данък върху превозните средства, данък при придобиване на имущество по възмезден начин, данък при придобиване на имущество чрез дарение). Целесъобразно е отново да се подчертае, че с основно фискално значение е облагането на потреблението и на дохода.
Данъците могат да постъпват в приход на централното правителство или да се акумулират в местните бюджети. В първия случай те се определят като национални, а във втория като регионални или общински данъци. Обикновено налозите върху имуществото формират приходната страна на местните бюджети (такава е и българската практика; в нашата страна патентният данък също е местен приходоизточник), а данъците върху потреблението и дохода осигуряват приходи в бюджета на централното правителство.
От гледна точка начините за облагане се прилагат пропорционални, прогресивни и регресивни данъци (в съвременните данъчни системи не се използва поголовно облагане).
5.4.5. Алтернативи на данъчното облагане – потребителски такси и държавен дълг
Имайки предвид фискалното значение на отделните форми за акумулиране на държавни приходи, значимите алтернативи на данъчното облагане се свеждат до потребителски такси и публичен кредит (държавен дълг).
Потребителските такси са естествен източник на държавни приходи. Те са цената, която ползвателите на дадено публично благо заплащат за неговото производство. Потребителските такси, за разлика от данъците, са пример за еквивалентно и доброволно парично плащане. Друга тяхна характеристика намира израз във факта, че те не са обвързани с дохода (платежоспособността) на субектите.
В България таксите са важен източник на приходи за общините. Типични местни такси са такса битови отпадъци; такси за ползване на пазари, тържища, панаири, тротоари, площади и улични платна; такси за ползване на детски ясли, детски кухни, детски градини, домове за социални грижи, лагери, общежития и други общински социални услуги; такса за добив на кариерни материали; туристическа такса. В структурата на общинските бюджети основна фискална роля изпълнява таксата за битови отпадъци.
Използването на потребителски такси в качеството на източник за покриване на държавните разходи има ограничено поле на приложение. На равнище централно правителство ролята на публичния кредит (държавния дълг) е водеща. За изясняване същността на категорията публичен кредит следва да се имат предвид два момента:
- превишението на държавните разходи над общия размер на държавните приходи води до формиране на бюджетен дефицит;
- финансирането на дефицита посредством заеми, от своя страна, има за резултат натрупването на държавен дълг;
Имайки предвид посочените зависимости понятието държавен дълг може да се дефинира като сума от минали бюджетни дефицити минус формирани в миналото излишъци.
Във всеки конкретен момент държавният дълг може да се представи и като сума от задълженията на правителството (дълг на централното правителство или правителствен дълг) и задълженията на местните власти (местен дълг). В обхвата на категорията държавен дълг по презумция се включват и задълженията на централното правителство и задълженията на местните власти по предоставени гаранции на частни дългове.
Налага се заключението, че държавният дълг е сума от реално дължимите и условни (под формата на гаранции) задължения на правителството и местните органи на власт по всички сключени заеми към всички кредитори в даден отчетен момент.
Важен въпрос в теорията на публичните финанси касае изборът между заемане и данъчно облагане. От гледна точка на основните характеристики на заемите и данъците изпъкват съществени различия между двата метода. Следва да се припомни, че данъкът представлява задължително, безвъзмездно и принудително парично плащане. В същото време държавните заеми нямат принудителен характер, защото закупуването на ДЦК или предоставянето на банков кредит е доброволен акт. Нещо повече, държавните заеми, за разлика от данъците, подлежат на погасяване, т.е. акумулираните от кредитора суми подлежат на срочно възстановяване. Едновременно с това заемите осигуряват доход на кредиторите под формата на лихва или отстъпка от номинала и така се налага изводът, че държавните заеми не са безвъзмездно плащане от страна на физическите или юридическите лица.
Дълг е сума от реално дължимите и условни (под формата на гаранции) задължения на правителството и местните органи на власт по всички сключени заеми към всички кредитори в даден отчетен момент.
5.5. Финансова структура на фирмата
Финансова структура – съвкупността от всички части на капитала и временната зависимост между тях формират финансовата структура на капитала. Или финансовата структура обхваща абсолютно всички източници за финансиране, независимо от техния произход и срок. Едно от най-важните правила при изграждането на финансовата структура е следването на т.нар. „принцип за минимално финансово съответствие”, т.е. изисква се съвпадение между продължителността на употреба на заетите в предприятието активи и продължителността на източниците за тяхното финансиране. Най-важният принцип тук е с дългосрочно привлечени капитали да се финансират съответно дълготрайни активи и логично: с краткосрочни кредити да се финансира текуща дейност. Ако финансовата структура е умело изградена би трябвало да не се получава нито излишък, нито недостиг от определени категории капитал.
При изграждането на финансовата структура могат да се откроят някои основни правила:
1) Свързано е с финансовата устойчивост на фирмата или т.нар. вертикална структура на капитала и изисква сумата на чуждите капитали в бизнеса да е два пъти по-малка от сумата на собствените капитали. На практика това правило често се нарушава особено в дребния бизнес.
2) Свързано е с хоризонталната структура на баланса и гласи, че дълготрайните активи трябва да се придобиват за сметка на собствения капитал и дългосрочни кредити.
3) Фирмата да притежава ликвидност, т.е. способността да посреща и погасява текущите си задължения. Най-ликвидни са паричните средства в наличност – каса и банка. На следващо място са краткосрочните вземания .На последно – кеширане на активи.
4) Текущите (оборотни) активи на фирмата да са покрити не само с краткосрочни пасиви, но и с постоянни капитали. Постоянните капитали включват собствен капитал, резервите, неразпределена печалба и дългосрочни и средносрочни заеми. Минималния размер на постоянните капитали, съгласно това четвърто правило трябва да покрива фиксираните или необоротни активи и да оставя известен излишък, с който да се финансират оборотни активи.
Именно този излишък, който представен алтернативно, представлява превишение на оборотните активи над краткосрочните пасиви се нарича „поле на сигурност на фирмата” или чисти оборотни капитали. При отговора на въпроса: Каква е величината на чистите оборотни капитали или казано по друг начин какво да е полето на сигурност на фирмата могат да се следват различни подходи, съобразени преди всичко с характера на бизнеса.
Когато той се характеризира със силни сезонни колебания, когато входящите и изходящи парични потоци са неравномерни и импулсивни би трябвало да се следва по-консервативен подход при изграждането на финансовата структура на фирмата.
Различните подходи при изграждането на финансовата структура са свързани с финанси като тази временна потребност например.
- При едно консервативно или защитно поведение дългосрочните активи, краткосрочните активи и дори част от временната потребност от краткосрочни активи се финансира от дългосрочни източници, т.е. от собствен капитал и само част от временната потребност от краткосрочни източници. При този подход финансирането е сигурно, но цената на капитала е твърде висока.
- При умерения подход дълготрайните активи и минималното равнище на краткотрайните активи се финансират със собствен капитал и дълготрайни заеми, а временната потребност се финансира чрез краткосрочни източници.
Разумно е онова поведение, което гарантира достатъчно финансова автономност на фирмата при приемлива цена на финансите, т.е. цена на капитала като е приемлива при възможната за бизнеса норма на възвръщаемост (рентабилност).
