Държавата в условията на пазарна икономика
1. Икономически функции на съвременната държава.
Съществуват редица причини, които налагат намеса на държавата в стопанската дейност, вкл. в
условията на пазарна икономика. В зависимост от целите на намесата, държавата изпълнява следните
икономически функции:
· регулиране на частната стопанска дейност;
· стабилизиране равнището на стопанска активност;
· разпределение на доходите и богатствата;
· разпределение на оскъдните ресурси (алокативна функция).
Регулиращата роля на държавата има за основа разбирането, че пазарната система създава
обществен ред, който много членове на обществото намират за нехуманен. В този смисъл държавната
регулация има за цел да осигури повече благоденствие в обществото в сравнение с действието на пазара.
Функцията по регулирането изисква: 1. съответни закони (Закон за защита на конкуренцията, Закон за
защита на потребителите, Закон за приватизацията, закони, регулиращи цените, банковата и борсова
дейност и т.н.); 2. държавни органи, провеждащи регулациите (Комисия за защита на конкуренцията,
Комисия за защита на потребителите, Централна банка и т.н); 3. органи, контролиращи спазването на
законите от регулиращите органи (Сметна палата). Регулиращата функция на държавата е свързана с
използването на значителни ресурси и в много случай не постига очакваните резултати.
Тясно свързана с регулиращата функция на държавата е функцията по стабилизиране на
стопанската активност. Тя е пряко следствие от невъзможността на пазарния механизъм в дадени периоди
да осигури макроикономическо равновесие. Тук държавата може да провежда както антикризисни мерки,
така и мерки насочени към обща стабилизация. Стабилизиращата функция може да се сведе до: 1.
създаване на условия за икономически растеж; 2. достигане на пълна заетост на ресурсите; 3. поддържане
на стабилни, равновесни цени; 4. поддържане на стабилен валутен курс и равновесен търговски баланс.
Основните инструменти за постигане на горните цели са паричната, фискалната и външноикономическата
политика на държавата, т.е. основните инструменти на стабилизационната политика са количеството на
парите, лихвените проценти, данъците и държавните разходи.
Функцията на държавата по разпределението на доходите поражда редица спорове в
икономическата теория и политика. Принципно доходите на стопанските субекти зависят от три фактора: 1.
количеството на притежаваните ресурси; 2. цените на ресурсите; 3. ефективността на използване на
ресурсите. Това е подходът на неокласическата школа и този подход избягва анализ на проблема
справедливост на разпределението. Обществото, обаче е силно заинтересувано от наличие на
справедливост, защото отчита и влиянието на други фактори – семейна среда и наличие на наследство,
монополни цени, рентни доходи и др. Насоките на разпределението са: от по-богати към по-бедни членове
на обществото; от работещите към неработещите и от здравите към болните лица.
Алокативната функция на държавата е пряко следствие от наличието на т.н. пазарни дефекти или
пазарни провали. Под пазарен провал следва да се разбира всяка ситуация, при която пазарът използва или
разпределя ограничените ресурси по неефективен начин. Наличието на пазарни дефекти налага държавна
намеса при разпределението на ресурсите. Налице са три основни типа пазарни провали: 1. наличие на
несъвършена конкуренция; 2. наличие на външни ефекти при производството или потреблението; 3.
наличие на специфичен тип стоки и услуги, дефинирани като публични блага.
Известно е, че формите на несъвършена конкуренция са монопол, олигопол и монополистична
конкуренция. При тези три случая производителите предлагат количество от съответната стока или услуга
под равновесното и налагат цена по-висока от равновесната. Характерна особеност на пазарите на
несъвършената конкуренция е именно недопредлагането и формирането на икономическа печалба
(последното не е задължително). Същевременно при разглежданите пазари липсва ефективност. Възможни
са различни държавни мерки за стимулиране на конкуренцията и налагане на ефективност. Тези проблеми
обаче се анализират от микроикономическата теория и не са обект на разглеждане.
Пазарният механизъм може да действа ефективно само при условие,че производителят поема всички
разходи по производството, а потребителя получава всички ползи от благото, за което е заплатил. Често
обаче възникват т.н. външни ефекти (разходите по производството и ползите от потреблението не се
разпределят само между производителя и потребителя, а засягат и трети лица). Най общо, външните ефекти
възникват, когато производството или потреблението на дадени субекти засяга благоденствието на други
субекти. Казано по-подробно, външните ефекти представляват ситуация при която едно лице
причинява вреди на други лица без да ги компенсира или е източник на ползи за други лица, без да
бъде компенсирано. От това определение следва наличието на два типа външни ефекти – отрицателни
(замърсяване на околната среда, високи нива на шум) и положителни (ремонт на фасада, градинка, ремонт
на път).
При отрицателните външни ефекти (н-р замърсяване на околната среда), трети лица, т.е. лица, които
не са преки участници в дадена сделка (не са производители или потребители на продукцията,
произвеждана от завод-замърсител) правят допълнителни разходи и търпят вреди. Така част от разходите се
прехвърлят на външни лица, а ползите остават за причинителя на отрицателния ефект. В същото време,
причинителят на отрицателните ефекти не отчита тези допълнителни разходи и съответно произвежда обем
продукция по-висок от равновесния – налице е неефективност. При положителните външни ефекти е
налице обратната ситуация – разходите изцяло се поемат от едно лице, а ползите са за всички ползватели.
При положителните ефекти е налице недопредлагане, т.е. отново неефективност.
По отношение на външните ефекти държавната намеса намира следното проявление:
А) лицата, източник на положителни ефекти се компенсират за направените разходи чрез субсидии
и/или данъчни облекчения;
Б) лицата, източник на отрицателни ефекти се принуждават да отчитат всички разходи от дейността
си чрез глоби, санкции и данъци (подход на А. Пигу – по-високите разходи намаляват ефективния обем
производство и съответно намаляват отрицателния ефект).
В) създават се условия, които улесняват преговорите между засегнатите страни по повод външните
ефекти – н-р точно и изчерпателно се дефинират правата на собственост и се гарантира справедливост и
безпристрастност на съдебния процес (подход на Р. Коус, приложим при ниски транзакционни разходи и
малък брой засегнати лица).
Публичните блага представляват специфичен тип стоки и услуги, чието предлагане от частния сектор
е затруднено (но в определени случаи предлагането от частния сектор е възможно). Типични примери за
публични блага са отбрана, сигурност, улично осветление, сфетофари, образование, здравеопазване,
държавно управление, магистрали, паркове, детски площадки. От примерите личи, че публичните блага
могат да имат материален израз, но по-често са нематериални. В условията на пазарна икономика
държавата следва да се ангажира с предлагането на тези блага, защото ако те се осигуряват от частния
сектор ще е налице недопредлагане.
2. Характеристика и видове публични блага.
Базисно условие за функциониране на пазарите е наличието на права на собственост върху ресурсите
и създаваните с тях блага. Правото на собственост позволява на собственика на ресурсите да разполага с
тях и да изключва другите от ползите, които ресурсите носят при потреблението им. С извършването на
пазарната сделка се прехвърлят и правата на собственост. Например лицето Х закупува костюм – с тази
сделка се прехвърлят правата на собственост (от търговеца към купувача) и лицето Х вече може да извлича
ползи от потреблението на костюма. Може да се заключи, че за благото е характерен принципът на
изключването: субектите, които не платят цената за благото не могат да го ползват.
Нека допуснем, че лицето Y може също да облича костюма – това автоматично означава, че ползите
за Х намаляват. В този смисъл тези две лица Х и Y се намират в конкурентни отношения помежду си –
потреблението на благото от Y намалява ползите, получавани от Х. Може да се заключи, че за благото е
характерен принципът на конкурентност: потребителите се конкурират за да придобият правото на
собственост върху потреблението.
Двата принципа (на изключването и на конкурентност) пораждат ефективен механизъм за
предлагането и потреблението на чистите частни блага. Това са блага, чиито цени се формират от
търсенето и предлагането, производството се финансира с приходите от продажбите, производството се
извършва предимно от частни фирми. Чистите частни блага по принцип са делими.
По различен начин стои въпросът с производството и потреблението на благото улично осветление.
Това благо се ползва от Х, от Y и от всички други лица (минувачи), като доставчикът на благото няма
възможност да ограничи потреблението само до тези, които са готови да платят. Същевременно, лицата Х,
Y и всички други минувачи не са в конкурентни отношения помежду си – това, че Х консумира благото не
намалява полезността за Y. Абсолютно по същият начин стои въпросът с благото национална отбрана – то
се ползва от всички и принципът на изключването е неприложим. Неприложим е и принципът на
конкурентност – това, че жителите на Смолян са защитени не означава, че количеството и качеството на
отбраната за жителите на Варна е по-малко.
Уличното осветление и националната отбрана са примери за публични блага. Публичните блага са
материални и нематериални блага, които задоволяват определени колективни потребности на хората и за
чието производство са използвани определени ресурси. Те се характеризират с 2 свойства:
1 1 неконкурентност в потреблението – означава, че увеличението на броя на потребителите на
дадено публично благо (ПБ) не намалява полезността, която получава всеки потребител от него.
Неконкурентността е форма на положителен външен ефект. Когато ПБ е създадено,
включването на всеки допълнителен потребител в неговото ползване не изисква допълнителни
разходи.
1 1 неизключваемост – означава, че не съществува практическа възможност да се ограничи достъпа
на отделни потребители до ползване на благото. Неизключваемостта означава, че ПБ са
неделими. Понякога публичното благо е една голяма съвкупност (отбрана) и е абсолютно
невъзможно благото да се раздели и да се ползва на части. Други пъти изключването е възможно,
но е много скъпо и съответно е нецелесъобразно (например община Варна може да осигури
изключване от ползването на морската градина). Това свойство на ПБ определя и възможностите
за определяне на цена за ПБ и каква да бъде тя – колкото по-лесно е изключването, толкова по-
лесно е да се определи цена за ползването (градски транспорт). Най-важното следствие от това
свойствво на ПБ е, че то поражда стремеж на потребителите да ползват тези блага даром (защото
тези блага са достъпни за всички). В тази връзка се дефинира и т.н проблем за пътника без билет
или проблема за свободния ездач – проблемът намира израз в логичното нежелание на хората да
заплащат за публични блага.
Малка част от благата, които се ползват колективно притежават горните две свойства
(неконкурентност в потреблението и неизключваемост). Повечето от колективните блага притежават някои
от тези свойства или те са развити в различна степен. Например, при повечето публични блага няма
абсолютна неконкурентност при потреблението, а потреблението е неконкурентно до определен етап, до
изчерпване капацитета на благото (градски транспорт, градски паркинги, детски площадки).
В зависимост от развитието на свойствата на ПБ те се разделят на чисти ПБ и смесени блага.
Характерно за чистите публични блага е, че при тях има пълна проява на неконкурентност и
изключваемост. Те се ползват само общо, съвместно от всички индивиди и при тях включването на всеки
следващ потребител е свързано с нулеви пределни разходи. Този тип блага се произвеждат от публичния
сектор на държавата и се финансират от събраните данъци. Типични примери за чисти публични блага са
отбрана, държавно управление, полицейска защита, пожарна охрана, улично осветление.
Смесените блага притежават някои, но не всички характеристики на чистите публични блага.
Обикновено това са стоки и услуги, които са персонифицирани, т.е. предназначени са за конкретна група
лица. По принцип смесените блага се осигуряват от три източника – чрез държавни разходи, чрез
заплащане на такси за ползване, от частния сектор. Съществуват две подгрупи смесени блага:
А) налице е изключване, но до капацитета на производство и предлагане благата са неконкурентни.
В този случай, неконкурентността е относителна – до определен брой потребители съществува
несъперничество при ползване на благото и включването на други потребители не намалява полезността за
останалите. От даден момент (“момент на препълване”) започват да нарастват разходите за доставка на тези
блага за всеки нов потребител и ползата започва да намалява. Проблемите, които възникват по отношение
на това се разглеждат в т.н. Теория на клубните блага (проблеми: колко да бъдат потребителите, по каква
цена да се предлага услугата и др.). Примери за такива блага са всички клубни стоки, училища,
железопътен и градски транспорт. Производството на тези стоки и услуги може да се финансира чрез
пазара, чрез продажби на пазарни цени. Ако се произвеждат от публичния сектор задължително се плаща
някаква цена. По своя характер тази подгрупа смесени блага клони към частните блага.
Б) липсва изключване, но е налице конкурентност при потреблението. Пример за такива блага са
използването на общи ресурси като селски ливади, минерални извори, планински местности (или плажни
ивици).
В зависимост от териториалния обхват на ползите от потреблението на публичните блага, същите
са класифицират като: международни (опазване на околната среда, международна стабилност,
унифицирани мерки и теглилки), национални (общодържавни – отбрана, правораздаване) и местни
(противопожарна охрана, улично осветление, поддържане чистотата на териториите, паркове, паркинги).
Обикновено се приема, че публичния сектор трябва да се заеме с чистите публични блага и близките
до тях обществени блага. Много икономисти считат, обаче, че дейността на държавата не може да се
ограничава само в тези рамки. Като следствие от подобно разбиране е създадена теорията за
мериторичните блага. Обществото високо цени някои блага и счита, че задоволяването на някои
потребности е особено важно – например начално образование. Съответно отделните индивиди са
принудени да потребяват някои достойни блага дори против волята си. Тези блага се предлагат от
публичния сектор и се финансират от бюджета, но мериторичните блага могат да се предоставят и от
частния сектор. Демериторични блага, от своя страна, са стоки като наркотици, алкохол и т.н. – по волята
на обществото потреблението им се ограничава или забранява.
3. Публичен сектор и обществен избор.
В съвременните икономики, наред с частния сектор (ЧС) съществува и един значителен публичен
сектор. Този сектор включва ресурси, дейности и институции, чрез които държавата осъществява своите
функции като върховен орган на публичната власт. По размер на ресурсите, с които разполага, в
съвременните условия, публичният сектор е съпоставим с ЧС, а в много страни (Австрия, Норвегия,
Швеция, Дания и др.) публичният сектор е по-голям от частния. В състава на публичния сектор се
включват:
1) държавни и общински предприятия (търговски предприятия);
2) държавният апарат за управление с всички негови звена;
3) Централната Банка и др. органи и институции с общодържавен характер;
4) съдебните и природозащитните органи;
5) организациите и институциите от бюджетния сектор, свързани с осъществяване на различни
социални дейности (здравеопазване, култура и др.)
6) всички неправителствени организации, които осъществяват дейности в посочените направления
(сдружения, групи).
Определение за публичен сектор – разглежда се в широк и в тесен смисъл, в зависимост от това да
ли се включват държавните и общински предприятия ( защото те работят с цел печалба).
· в тесен смисъл – разбира се по-горе изброения състав на ПС без държавните и общински
предприятия;
· в широк смисъл – всички изброени по-горе съставни части на ПС ( от 1 до 6).
Институциите от публичния сектор се отличават с определени особености:
· лицата, които управляват тези институции се избират или назначават от лица на изборна
длъжност. Лигитимността им произтича от политическия избирателен процес;
· институциите притежават право да принуждават, задължават на основата и в рамките на
закона;
· тези институции не получават печалба (т.е. не работят с цел печалба);
· цените в публичния сектор не са пазарни;
· в публичния сектор липсва икономическа конкуренция;
· преследват се цели извън ефективността.
Теорията за обществения избор изучава механизмът за вземане на решения в рамките на някаква
общност. В съвременните общества вземането на колективни решения се основава на демократичния
политически процес. Теорията за публичният избор (ПИ) се занимава с изучаване, проучване, установяване
и съгласуване на колективните предпочитания и с вземане и осъществяване на колективни решения,
посредством политическите механизми. Има 4 фигури, които играят роля в процеса на ПИ:
· избиратели;
· политици;
· бюрократи;
· групи със специални интереси.
Теорията за ПИ се занимава с поведението на посочените субекти и взаимоотношенията между тях.
Избирателите гласуват и избират свои представители в публичната власт – политиците. Решенията на
избирателите се определят от техните предпочитания и от платформите на политическите сили.
Политиците вземат решения относно публичния сектор чрез различни закони. На тях се подчинява
бюрократа- специалист (изпълняващ решения и осигуряващ механизми за осъществяване на
политическите решения). Конкретните мерки на бюрократа се връщат към избирателите.
Теорията на ПИ предполага, че всички тези 3 групи участници в ПИ се ръководят от стремеж да
получат за себе си максимум изгода, т.е. да максимизират своята индивидуална функция на полезност.
Техните действия си приличат с тези на участниците в пазарните процеси. Предлагането на частни блага
чрез пазарния механизъм се основава на един много прост начин за проява и отчитане на индивидуалните
предпочитания – хората гласуват с парите си, като купуват стоки, които одобряват. За разлика от това
въпросът за предлагането на публични блага е въпрос на публичната власт, на политическиките решения и
се осъществява чрез политическия процес. Обикновените потребители на публични блага – гражданите
имат възможност да изразят и защитят предпочитанията си по отношение на публичните блага само в
качеството си на избиратели. При ПИ се приема, че мнението на избирателите е толкова решаващо, колкото
е решаващо мнението на купувача на пазара. Избирателите изразяват предпочитанията си чрез процедурата
на гласуване. В този процес политиците се явяват като предлагащи публични блага. Те се ангажират, че ако
бъдат избрани ще осигурят някакъв обем и конкретен вид публични блага за избирателите си. Приема се, че
избирателите ще предпочетат този политик, който предлага най-харесваните от тях продукти. Даже и най-
добрият политик не може да отчете и агрегира абсолютно всички предпочитания. Затова политиците
излизат на политическия пазар със своя пакет от публични блага под формата на предизборна програма.
Подобно на предприемачите политиците се стремят да действат рационално. Разликата между тях е, че
мениджъра се стреми към мах. печалба, а политика- към мах. брой гласове.
В процедурата на ПИ, важна роля играят бюрократите, които формулират конкретните мерки за
осигуряване и финансиране на благата. По принцип бюрократите са несменяеми, т.е. не зависят от това кое
правителство е на власт. Бюрократът също следва рационално поведение- заинтересуван е да получи повече
власт и ресурси и да осъществява по-лесно и бързо задачите си. Те се стремят да представят задачите си по-
сложно, с цел получаване на повече ресурси.
Политическият процес на обществен избор е под силно влияние и на групите със специални
интереси. Избирателите, които имат еднородни предпочитания и интереси се обединяват в групи и така се
опитват да получат политическа подкрепа и одобрение на решение, което е в съответствие с техните
интереси. Те се опитват да влияят върху публичния избор и политическите решения.
Групите със специални интереси са активното общество. Те имат предимство, че изгодите, които
получават са значими, а разходите се поемат от цялото общество и са слабо осезаеми. Те имат силно
влияние и привличат мн. поддръжници. Това ги стимулира да участват стабилно в политическия процес и
да се опитват да привлекат политици, които да защитават техните интереси. За политиците пък е изгодно да
се обърнат към такава група, защото такива групи ги финансират и подкрепят. Няма начин да се елиминира
влиянието на тези групи. Така общественият избор се манипулира и от него са облагодетелстват добре
организирани групи, които налагат своите интереси за сметка на останалите граждани.
Допълнителни проблеми създава и самият механизъм на гласуването. Гласуването е универсално
средство за проявяване на предпочитанията на избирателите и осъществяване на публичния избор.
Процедурата на гласуването е особено важна за обществения избор. Резултатите от обществения избор
зависят не само от разпределението на предпочитанията, но и от възприетата процедура за гласуване.
Колкото по-голям е делът на гласувалите за вземане на решение, толкова по-вероятно е да се запази
съществуващото положение. Затова, за разлика от частния сектор, в публичния сектор по-трудно стават
промени. Друг проблем при гласуването е, че се признава мнението на болшинството, което се приема за
мнение на цялото общество. На трето място, възприетият принцип на гласуването “един човек – един глас”
изкуствено фаворизира относително по-бедните, относително по-необразованите и по принцип води до
неефективност.
За да бъде действен механизмът на гласуването той трябва да осигури универсалност и
транзитивност на решенията. Универсалност означава, че на преценка (гласуване) трябва да се подложат
всички алтернативи. Транзитивност на избора означава да е налице правилото: “ако индивида предпочита А
пред Б и Б пред В, значи предпочита А пред В”. Въпросът е възможно ли е при мажоритарно гласуване
(50%+1%) да се отговори на тези изисквания. При наличието на 2 алтернативи правилото на простото
болшинство осигурява универсалност и транзитивност. Когато има повече от 2 алтернативи, правилото на
простото болшинство може да не даде очаквания резултат (нито една мярка не получава подкрепата на
50+1% от избирателите). Това налага да се прави последователна съпоставка на алтернативите по двойки.
При такава съпоставка ч/з гласуване възниква ситуация, при която не е възможно да се осъществи
резултатен публичен избор. Тази ситуация е известна като “парадокс на Кондорсе”.
Пример:
Налице са трима гласоподаватели, които избират между три алтернативи – А, Б и В. Предпочитанията
на избирателите са показани по-долу.
ИНДИВИД 1 А Б В
ИНДИВИД 2 Б В А
ИНДИВИД 3 В А Б
Ако се подложат на гласуване трите алтернативи няма решение – всяка събира по 33,33% от
гласовете. Гласуване по двойки:
1. ако се избира между А и Б печели вариант А (така ще гласуват индивиди 1 и 3);
2. победителят А се състезава с В. Печели В с подкрепата на индивиди 2 и 3.
Проблемът се изразява във факта, че ако се избира между В и Б, ще спечели Б (подкрепен от
индивиди 1 и 2). Този пример показва, че НЯМА ТРАНЗИТИВНОСТ при мажоритарното гласуване. Това
именно е т.н “парадокс на Кондорсе”. Колкото и избора да правим ще има различен резултат – това се
нарича цикличност на гласуването. Няма начин да се получи ясен избор за това кое е предпочитаното, това
зависи от подреждането на алтернативите. Печели тази алтернатива, която не е включена в първата двойка
на сравняване. Изследванията показват, че резултатите от гласуването зависят от профила на
предпочитанията. Ако имаме т.н. “едновърхови предпочитания”, изборът на алтернатива може да даде един
и същ резултат:
ИНДИВИД 1 А Б В
ИНДИВИД 2 В Б А
ИНДИВИД 3 Б В А
Проблемите и затрудненията за осъществяване на рационален публичен избор, както и “парадокса на
Кондорсе”, се обобщават в Теоремата на Ароу за невъзможността да се осъществи рационален ПИ, който
да отчита всички предпочитания на индивидите и да е транзитивен. Според теоремата в условията на
демокрация (отсъствие на диктатура) не съществува политически механизъм, който да е в състояние чрез
свободно гласуване и прилагане принципа на мнозинството да осигури рационален избор относно вида и
количеството на предлаганите публични блага.
