Както е известно от учебниците по “Economics”, по своята същност пазарът представлява обществен
механизъм, възникнал по естествен път и необходим за осъществяване разпределението на ресурси, които са
относително недостатъчни, в сравнение с търсенето им. Наред с факторните (пазарите на работна сила, на
земя) и продуктовите (пазарите на готова продукция), финансовите пазари са важен елемент на всяко
съвременно пазарно стопанство. Най-общо казано, финансовите пазари са тези, на които се търгуват
финансови активи, каквито са например различните видове ценни книжа. Те осигуряват т.нар.
директно финансиране в икономиката, т.е. на тях спестяванията директно се трансформират в инвестиции,
без да е необходима намесата на финансовите посредници. Освен това финансовите пазари правят възможна
размяната на текущ (настоящ) за бъдещ доход, както и размяната на реален за потенциален доход.
Субектите, които предлагат фондове на финансовите пазари, получават “обещания” за бъдещи плащания
срещу тях.
Тези обещания са оформени най-често като финансови инструменти или права – облигации, акции,
застрахователни полици. Издателите на финансовите инструменти обещават на техните притежатели бъдещ
доход под формата на лихва, дивидент или капиталова печалба. Липсват обаче пълни гаранции, че
очакваният бъдещ доход ще бъде получен, т.е. инвеститорите при всички случаи трябва да поемат определен
риск. Следователно доходът, който инвеститорите ще изискват от своите инвестиции на финансовите пазари,
трябва да бъде правопропорционален на поетия от тях риск, от една страна, и на времето (т.е. на матуритета
на инвестицията), от друга.
Финансовите пазари могат да бъдат класифицирани според различни критерии. В зависимост от
природата на търгуваните финансови инструменти различаваме дългови пазари (debt markets) и пазари на
акции (equity markets). Според матуритета на инструментите пък финансовите пазари се делят на пазари на
краткосрочни дългови инструменти, наричани още парични пазари (money markets), и пазари на дългосрочни
финансови активи, известни още като капиталови пазари (capital markets). Третата класификация на
финансовите пазари е в зависимост от вида на емисиите от ценни книжа. На т.нар. първични пазари (primary
markets) се търгуват нови емисии от ценни книжа, докато на вторичните пазари (secondary markets) – вече
емитирани ценни книжа. И накрая, според организационната им структура, финансовите пазари биват
борсови пазари (exchanges markets) и извънборсови пазари или “пазари на гише” (over-the-counter markets).
На дълговите пазари се търгуват ценни книжа, представляващи свидетелство за дълг (заем) – бонове,
облигации, ипотеки. Те са най-големи по обем, тъй като такива ценни книжа емитират правителствата,
местните органи на власт, корпорациите. Емитентите желаят да получат краткосрочни или дългосрочни
заеми без условия, а инвеститорите са мотивирани от дохода, реализиран под формата на лихви. На
пазарите на акционерен капитал се търгуват ценни книжа, емитирани най-вече от корпорации и
представляващи титул на собственост – обикновени и привилегировани акции. Чрез издаването на акции
емитентите желаят да увеличат капитала си, а инвеститорите са мотивирани не толкова от дивидентите по
акциите, а от възможността да реализират капиталов доход.
На паричните пазари се търгуват краткосрочни дългови финансови инструменти – например
съкровищни бонове (T-bills), депозитни сертификати (Cds) и др. Тези пазари са известни още като “пазари на
едро”, тъй като домакинствата не участват на тях, поради факта, че сделките имат твърде големи обеми. Те
създават следните възможностти за техните участници: от една страна, да инвестират сигурно временно
свободните си средства, а от друга – да управляват ликвидността си чрез получаването на краткосрочни
заеми. Капиталовите пазари са създадени с цел финансирането на дългосрочните инвестиции на
бизнесфирмите, правителството и домакинствата. Чрез емисията на дългосрочни финансови инструменти –
облигации, ипотеки и такива, които нямат падежи (акции), се акумулират финансови ресурси в големи
обеми, създаващи възможност за осъществяването на крупни инвестиционни проекти. Поради това добре
функциониращите капиталови пазари стоят в основата на растежа на съвременните икономики.
Същевременно търгуваните инструменти са по-рискови от тези на паричните пазари. Освен това
капиталовите пазари съдействат за разпределението на собствеността между множество инвеститори.
Първичните пазари се наричат популярно пазари от “първа ръка”. На тях емитентите на ценни книжа
(корпорации, местни власти и правителството) реално набират капитали. Особеност на тези пазари е, че
централна роля в тяхната организация играят инвестиционните посредници, които често изпълняват ролята
на поематели на емисиите (underwriters). В противовес на първичните, вторичните са “пазари от втора и
всяка следваща ръка”. Чрез тях емитентите не набират капитал, но пък изпълняват две основни функции,
чрез които оказват обратно въздействие върху първичните пазари: 1) Повишават чувствително ликвидността
на търгуваните на тях ценни книжа и по този начин улесняват емитентите им при продажбата на нови
емисии на първичните пазари. 2) На тях се формират реалните цени на търгуваните ценни книжа, а оттук и
на самите емитенти. “Определяйки” цените на ценните книжа, те предопределят и цените на новите емисии
на първичните пазари.
Борсовите пазари представляват съвкупност от организирани пазарни центрове за вторична търговия
с ценни книжа, наречени фондови борси. На тях се търгуват най-вече корпоративни акции и облигации на
утвърдени и водещи за съответната страна компании. Търговията се осъществява само от членове на
борсата. Извънборсовите пазари могат да се дефинират като система от електронно (компютърно)
свързани помежду си пазарни участници (маркет-мейкъри). В тази система всеки брокер или дилър търси
възможно най-добрата цена за свой клиент или за себе си. Извънборсовият пазар е много по-неформален и
динамичен, в сравнение с борсовия, и включва търговия с акции и облигации на много компании от малък и
среден размер, голям брой банки, взаимни фондове и други финансови институции. На извънборсовия пазар
се търгува по-голямата част от емитираните дългови ценни книжа с фиксиран доход – държавни и общински
ценни книжа, корпоративни облигации.
Освен финансови пазари, финансовата система включва и финансови посредници.
Ако финансовите пазари бяха съвършени, цялата информация за продаваните активи, вкл. за
кредитоспособността на емитентите, щеше да бъде непрекъснато и свободно /без разходи/ достъпна за
инвеститорите. Освен това всички финансови активи ще бъдат стандартизирани във формата на ценни
книжа с определени номинални стойности – подходящи за различните категории инвеститори. Това
означава, че информационни и транзакционни разходи по сделките няма да съществуват. При тези условия
липсва необходимост от финансови посредници и е налице директно финансиране на икономиката.
Финансовите пазари в действителност, обаче са несъвършени. Това е така защото продавачите и
купувачите нямат пълен достъп до безплатна информация. От друга страна, достъпната информация се
отличава с асиметричност и активите не винаги могат да се стандартизират в ценни книжа, отговарящи на
интересите на инвеститорите. Финансовите институции /посредници/ са необходими именно за да разрешат
проблемите, произтичащи от посочените примери за несъвършенство. Аргумент за необходимостта от
финансови посредници е и териториалното и матуритетно несъответствие между търсенето и предлагането
на капитал. Без финансовите посредници информационните и транзакционни разходи ще бъдат огромни и
ще възпрепятстват сключването и реализирането на сделки на финансовите пазари. Оттук отделните
корпорации, поради липса на външно финансиране, няма да могат да реализират своите инвестиционни
проекти и ще се дискредитира икономическия растеж. Базирайки се на своята репутация, финансовите
посредници осигуряват увереност в пазарите.
Съществуват два основни канала, чрез които определени финансови институции правят възможно
прехвърлянето на пари от спестители към заематели в условията на несъвършени пазари. В основата на
първия канал стои банковата система /индиректно финансиране/, а вторият се базира на дейността на
брокери и дилъри на ценни книжа /полудиректно финансиране/. Всъщност, вторият канал използва
възможностите, генерирани от наличието на капиталов пазар. Първият канал е формиран далеч по-рано от
втория. Двата вида финансови институции – банките и брокерско-дилърските фирми осъществяват
финансово посредничество, но същите се различават в следното:
• Банките осигуряват индиректно финансиране, т.е. самите банки вземат инвестиционните решения и
поемат инвестиционни рискове. При полудиректното финансиране инвестиционните решения и рискове
се поемат от притежателите на финансови излишъци /самите спестители/.
• Банките емитират на пазара свои собствени дългови ценни книжа – договори за спестовни и срочни
депозити, депозитни сертификати и др. Брокерско-дилърските къщи не пускат на пазара свои дългови
инструменти.
• Банките могат да осъществяват функциите на брокери и дилъри. Брокерско-дилърските къщи не могат да
изпълняват функциите на банки.
Основни характеристики на паричния и капиталовия пазар
Паричният пазар се дефинира като пазар на едро за краткосрочни финансови ресурси. На него се
сключват и реализират сделки с непрехвърляеми заеми и прехвърляеми дългови ценни книжа, имащи падеж
от едно денонощие до една година. Като емитенти и инвеститори участват само корпорации и институции с
първокласен кредитен рейтинг. Паричният пазар няма определено физическо място на дейност и може да се
представи като мрежа от пазарни участници, свързани помежду си чрез телефонни линии и компютърни
мрежи (т.е. паричният пазар е извънборсов пазар).
Основната предпоставка за съществуването на паричния пазар е факта, че за по-голямата част от
бизнесфирмите и финансовите институции липсва синхрон между потоците от парични приходи и разходи.
Това обуславя необходимостта от съществуване на пазарен механизъм, който да осигурява краткосрочни
кредитни ресурси и да предоставя възможности за краткосрочни инвестиции. Налага се извода, че основната
роля на паричния пазар е да регулира ликвидността на неговите участници. Това от една страна. От друга –
когато временно свободните парични средства не бъдат инвестирани, притежателите им реализират
алтернативни загуби във формата на лихвен доход. За големи суми, загубите на доход дори за 24 ч. могат да
бъдат значителни.
Основните участници на паричния пазар са търговските банки, централната банка, взаимни
фондове, финансови компании, правителството. Важно е да се отбележи, че държавата /правителството/
участва единствено като търсещ фондове субект. Другите институции оперират като търсещи и предлагащи
ресурс.
Важна характеристика на паричния пазар е, че инструментите, които се търгуват осигуряват
сравнително голяма защита срещу рискове. Те не носят значителни капиталови печалби, но и не водят до
големи загуби за инвеститорите. Рискът от неплатежоспособност е малък, защото емитентите са стабилни
институции и корпорации с първокласен рейтинг.
Паричният пазар е най-слабо регулираният сегмент на финансовите пазари. Това е така, защото
този пазар е високо ефективен, транзакционните разходи са ниски и участниците разполагат с достатъчно
информация. Регулацията се осъществява от Централната банка посредством нейната лихвена политика.
Инструментите на паричния пазар обикновено се групират в две категории: 1. нетъргуеми
инструменти като кол-депозити и срочни депозити; и 2. търгуеми (прехвърляеми) инструменти (ценни
книжа) като съкровищни бонове (краткосрочни ДЦК). Кол-депозитите или т.н. депозити до поискване са
краткосрочни с опция за теглене по всяко време с предварително уговорен срок за заявка (24 часа, 48 часа, 7
дни). Те обикновено се договарят между банки и корпорации и по рядко между банки. Кол-депозитите са
удобен инструмент за корпорации с несигурни дати на бъдещи разходи – от една страна носят определен
лихвен доход, а от друга, могат да бъдат превърнати в пари с кратко предизвестие. Срочните депозити са
със срок от един месец до една година. Условията по тях не могат да се променят преди изтичане срока на
депозита. Съкровищните бонове (краткосрочните ДЦК) са основен инструмент на паричния пазар.
Емитират се от правителството на всяка страна съвместно с ЦБ с цел покриване на краткосрочни финансови
нужди на бюджета, т.е. използват се за покриване на временни разриви между държавните приходи и
разходи. Доходността на краткосрочните ДЦК служи като отправна точка (бенчмарк) за определяне
доходността на останалите финансови инструменти. Съкровищните бонове се емитират в безналична форма
и се продават на аукциони. Използват се /от банки и институционални инвеститори/ както за управление на
ликвидността, така и за диверсификация на риска.
Капиталовият пазар е този сегмент на финансовите пазари, на който се търгуват финансови
инструменти с оригинален матуритет по-голям от една година. Последното означава, че на капиталовия
пазар предлагащите ресурс разполагат с дългосрочни спестявания, а търсещите се нуждаят от дългосрочни
капитали за финансиране на инвестиционни или инфраструктурни проекти. Търсещи дългосрочни
фондове /емитентите/ обикновено са правителството, местните органи на власт, корпорациите, а
предлагащите /инвеститорите/ по принцип включват индивидуални инвеститори, т.е. домакинства и
институционални инвеститори като застрахователни компании, пенсионни фондове, взаимни фондове,
търговски банки. Капиталовият пазар може да бъде борсов или извънборсов пазар.
Капиталовият пазар е много по-рисков от паричния, защото: 1. финансовите инструменти са с
дълъг матуритет; 2. инвестиционните проекти на корпорациите са рискови; 3. емитентите на ценни книжа не
винаги са институции с първокласен кредитен рейтинг.
На капиталовия пазар се търгуват, както дългови инструменти /облигации/, така и дялови
инструменти /акции/. Част от сделките на капиталовия пазар имат спекулативен характер.
Поради наличието на висок риск регулациите на капиталовия пазар са по-строги. Те не се
осъществяват от Централната банка, а от специализирани държавни органи /Комисия по финансов надзор в
България/ и браншови организации.
Основните инструменти на капиталовия пазар са съкровищни облигации /ДЦК със срок над 1
година/, общински облигации, корпоративни акции и облигации, ипотечни облигации.
Видове финансови посредници: основни характеристики
Финансовите посредници са обективно необходими за функционирането на финансовите пазари. От
практиката на развитите индустриални страни са известни два модела на организация на финансовото
посредничество – традиционен (класически) модел, при който водеща роля играят банките и пазарен модел,
в основата на който се намират организираните капиталови пазари и посредниците, опериращи на тях –
инвестиционни банкови фирми и брокерски къщи, играещи ролята на брокери и дилъри на ценни книжа.
Важно е да се знае разликата между брокер и дилър. Брокерът е човек, който търгува от чуждо име и
за чужда сметка – тази на клиента. Докато дилърът може да търгува за сметка на фирмата, която
представлява, както и за лична сметка. Обикновено начинаещите в тази сфера започват като дилъри, и то
като вечерни и нощни дилъри, които покриват азиатската и съответно нюйоркската борсова сесия.
Освен банките и брокерско-дилърските фирми, в практиката функционират и други видове финансови
посредници, каквито са недепозитните посредници – институционални инвеститори. Фигурата по-долу
илюстрира многообразието от финансови посредници, характерно за финансовите системи на страните, в
които бизнесът с корпоративни ценни книжа, осъществяван от инвестиционните посредници, е отделен от
търговското банкерство. И двата главни вида финансови посредници (банките и брокерите и дилърите на
ценни книжа) имат за цел да ускорят прехвърлянето на парични средства от икономическите субекти
(единици) с “излишъци” към икономическите субекти имащи “дефицити”.
Най-елементарният начин да се осъществи дадена финансова сделка е да се използват услугите на
финансов посредник. В практиката функционират два основни вида финансови посредници – депозитни и
недепозитни.
Депозитните посредници са лицензирани банкови институции – търговски банки, спестовни и
кооперативни банки, които приемат влогове, предоставят заеми и инвестират в ценни книжа. За разлика от
недепозитните, банките са монетарни финансови посредници, тъй като създават пари и увеличават обема на
паричната маса в икономиката. Освен инвестиционните, в състава на посредниците от недепозитен тип се
включват и т.нар. институционални инвеститори (застрахователни компании, частни пенсионни фондове и
инвестиционни фондове), които привличат средства чрез емисия на дългови ценни книжа или акции и
инвестират в портфейли от ценни книжа или предоставят заеми. Именно различната структура на
пасивите и активите отличава банките от недепозитните посредници – институционални инвеститори.
Друго съществено различие между тях произтича от природата на финансовите контракти,
сключвани с различни видове клиенти. Депозитните контракти, сключвани между банките и спестителите са
от т.нар. дискреционен или целенасочен тип, докато контрактите, характерни за взаимоотношенията
между институционалните инвеститори и техните клиенти, са договорни (contractual). В този смисъл
инвестициите в банкови депозити са зависими от преценката на спестяващите, т.е. те вземат целенасочени
решения по отношение на това колко пари ще вложат и за какъв срок. Депозиторите имат свободата да
определят честотата и размера на своите транзакции. От друга страна, притежаването на активи от
финансови посредници – институционални инвеститори, изисква наличието на контракт, който определя
количеството и честотата на паричните потоци. Например месечните вноски в пенсионен фонд или в
застрахователна компания обикновено са фиксирани и предварително определени. Следователно притокът
на финансови средства към и от този тип посредници се определя като договорен.
