1. Стопанска природа на банките
При прякото кредитиране страните по сделката се нуждаят от достатъчна информация един за друг.
Кредиторът, например, трябва да познава индивидуалните, производствените и финансовите потребности на
своя партньор, за да оцени по-добре неговата платежоспособност. Тъй като пазарите не са нито съвършени,
нито “прозрачни”, становищата на страните относно параметрите на кредитната сделка могат да се съгласуват
с цената на определени (понякога значителни) транзакционни разходи. Произтичащото от това асиметрично
разпределение на информацията предполага ниска пазарна ефективност. Като опосредстват връзката между
инвестирането на временно свободни парични средства (спестяванията) и търсенето на пари (заемите) за
собствена сметка, банките поемат централната посредническа роля в икономиката.
По принцип банковото посредничество се изследва в два аспекта.
Първо, от гледна точка на трансформацията на ликвидност, т.е. при съобразяване с количествената страна на банковото посредничество.
Второ – по отношение на сроковете, за които се търсят и предлагат съответните средства. За какво по-
конкретно става дума?
Първи аспект. Известно е, че на практика сумата на заемите не съответства на тази по банковите
задължения към първичните кредитори (респ. техните спестявания). Тъй като обаче банките акумулират
парите на широк кръг клиентела, те могат да сумират, да агрегират количествено значителен брой дребни
спестявания и на тази база да предоставят заеми в големи размери. Така една банка може да финансира
временна и допълнителна потребност от 100 хил. лв. чрез множество единични спестовни продукти, чиито
собственици не е задължително да са “еднакво” богати. Например банковият заем се финансира от три
спестовни влога в размер съответно 90 000, 9 800 и… 200 лв. Подобно “пул финансиране” едва ли е по
възможностите на някой отделно взет инвеститор и това дава основание на някои автори да определят
количествената трансформация като ключова функция на банковия сектор.
Втори аспект. Срочните трансформации на заемите и влоговете пък са възможни поради разрива в
падежната структура на банковите активи и пасиви и формираната на тази основа “парична утайка”. Нека
приемем, че е заявена кредитна потребност за 10 000 лв. за срок от две години. Допускаме още, че има два
инвеститора, които желаят да вложат същата сума. Единият обаче се нуждае от средства след първата година,
а вторият желае да депозира най-малко половината от сумата (5 000 лв.) за по-дълъг срок. При това
положение банката може отново да предостави двугодишен заем за 10 000 лв. и ще заеме “излишната” за
инвестиране сума на други клиенти.
Горните два аспекта на банковата дейност илюстрират двете базисни функции на банковото
посредничество:
1. функция по количествена трансформация – малки по размер влогове се превръщат в големи по размер
заеми;
2. функция по срочна трансформация – кратки срокове на вложенията се превръщат в дългосрочни
заеми;
От съвременна гледна точка банките изпълняват и други функции.
Бурното развитие на промишлеността и банковото дело през втората половина на ХІХ в. стимулира процеси
по създаване на големи корпорации, функциониращи като акционерни дружества. Съвсем логично, големите
банки се утвърждават като естествени посредници между търсещите и предлагащите ценни книжа на
акционерните фирми. Те изпълняват клиентските поръчки и предлагат широка палитра от допълнителни
услуги, например доверително управление и управление на портфейли. С помощта на иформационното
посредничество те ориентират клиентите си във връзка с избора на един или друг конкретен продукт, но също
така за оптималните варианти по вземане и реализация на подходящи рисковоадаптирани финансови и
инвестиционни решения. Налага се заключението, че в съвременните условия банките изпълняват и важна
информационно-консултантска функция, както и функция по трансформация на риска – кредитният
риск се прехвърля от вложителя към банката. През периода на своето съществуване, както и в началото на
настоящия век банките осъществяват и дейности, свързани с разплащания, т.е. изпълняват и разплащателна
функция.
В съответствие със законодателството на ЕС (Първа директива за упражняване на банкова дейност от
1977 г.) понятието „кредитна институция” се дефинира като „предприятие, чиято дейност се заключава в
приемане на влогове и други платими обратно пари на публиката и в предоставяне на заеми за собствена
сметка”. Понятието „банка” има сходно значение. Така например в Енциклопедия Британика се казва, че
банката е „институция, която опрерира с пари и с техни заместители и извършва други сходни услуги. В
ролята си на финансов посредник банката приема депозити и предоставя заеми”. Основните услуги,
осъществявани от банките (наричат се банкови сделки) включват:
1. приемане на влогове и депозити;
2. кредитиране – потребителски и ипотечни заеми, търговско финансиране и др.;
3. финансов лизинг;
4. извършване на разплащания;
5. издаване и управление на платежни средства – чекове, кредитни и дебитни карти;
6. търговия с ценни книжа за собствена сметка и за сметка на клиентите;
7. участие в емисия на ценни книжа;
8. консултация на клиенти, доверително управление и управление на портфейли.
Основната цел, с която функционира банковото предприятие е печалбата. Макар и принципно
вярна, тази теза претърпява сериозна еволюция от средата на 80-те години на ХХ в. С неособена охота (най-
малко заради засилващата се акционерна активност), банките са принудени да “изоставят” своята преследвана
столетия наред “класическа” финансова цел “печалба”. Тя отстъпва на новата стратегическа ориентация –
максимизиране цената на банковото предприятие, респ. цената на собствения банков капитал и
повишаване ползите за банковите акционери, за ключовите клиенти, за собствените служители и за
обществото като цяло.
2. Модели на организация на банковия бизнес
В зависимост от възприетите критерии банковият бизнес може да се разглежда като базиран на следните
модели:
· първа класификация – обвързано и транзакционно банкиране;
· втора класификация – универсално и специализирано банкиране.
Обвързаното банкиране е един от способите за разрешаване на проблема с информационната
асиметрия. При този модел на банкиране между кредитора (банката) и заемателя (корпорацията) съществува
договор за обвързаност, който подобрява информационната осигуреност и позволява на банката да получава
специализирана информация за клиента. Друга важна характеристика на този модел е възможността на
банката да притежава акции на нефинансови предприятия (т.е. на клиенти) и да участва във
финансовото управление на корпорациите. Това позволява на банките да налагат решения на
корпоративните си клиенти когато интересите им на кредитори са застрашени. Обвързаното банкиране е
характерно за практиката на Германия и Япония.
При транзакционното банкиране финансовите транзакции между банката и клиента се осъществяват
на пазарна основа, „от разстояние”, а не на основата на подписано споразумение. При този модел банките
нямат възможност да притежават акции на корпоративните си клиенти (в САЩ и Канада това е забранено със
Закон), не могат да участват пряко в управлението на фирмите и не могат да контролират поведението на
своите клиенти. Транзакционното банкиране е характерно за практиката на САЩ, Великобритания и др.
Основното предимство на обвързаното банкиране се свързва с решаване на проблема за
информационната асиметрия, поради непрекъснатия достъп на банките до частна информация.
Същевременно, обаче кръстосването на собственост между банки и корпорации води до образуване на
олигополни структури. Последното означава, че: 1. затруднява се достъпа на нови банки до пазара и се
ограничава конкуренцията; 2. реализира се т.н. „ефект на изтласкване” – заеми се предоставят основно на
големи фирми, в които банките са акционери и така се затруднява достъпа на малки и средни фирми до
кредит.
В зависимост от наличието или липсата на ограничения върху определени банкови сделки се различават
два други модели на банкова дейност – универсално и специализирано банкиране. При универсалното
банкиране банките могат да предлагат пълната гама от финансови услуги. Освен типичните за тях търговски
операции (откриване на текущи и други депозитни сметки, предоставяне на кредити и осъществяване на
разплащания), те могат да продават застрахователни продукти, да гарантират емисии от ценни книжа на
различни емитенти, да търгуват с ценни книжа на вторичните пазари. Същевременно могат да притежават
акции и дялове от други финансови и нефинансови корпорации и да участват в управлението на тези
корпорации чрез свои представители в бордовете на директорите им. Такава е практиката в Германия,
Швейцария, Австрия и в други страни от Европа.
Моделът на специализираното банкиране е характерен за два типа банкови системи: 1. такива, при
които търговското банкерство е отделено от инвестиционното; 2. такива, при които краткосрочните банкови
операции са отделени от дългосрочните. Второто разделение няма практически аспекти – то е съществувало
във Франция до 1984 г. и в Италия. Ето защо, от съвременни позиции под „модел на специализирано
банкиране” следва да се разбира практиката в САЩ и Великобритания да съществуват едновременно
търговски и инвестиционни банки. Специализираните търговски банки не могат да се занимават със
застраховане, поемане на емисии от ценни книжа и операции на фондовите борси. Също така не могат да
бъдат акционери в други финансови и нефинансови фирми.
През последните години е налице тенденция към възприемане на универсалния модел за банкиране.
Настоящата финансова криза показа, че тясната специализация е пагубна от гл.т. на конкуренцията. Моделът
на универсалното банкиране има много предимства:
· банките реализират икономии от мащаба и предлагат по-евтини услуги, особено на дребни и средни
клиенти;
· банките повишават своята конкурентност на международно ниво, на глобалния пазар;
· банките използват алтернативни източници за формиране на приходи и това ги прави по-стабилни
(ако в даден период от време приходите от кредитни операции носят ниска печалба, банките могат да
се насочат към сделки с ценни книжа или обратното);
· при този модел се улеснява провеждането на целенасочена правителствена икономическа политика.
Разбира се, универсалното банкиране има и недостатъци.
На първо място, макар и отделните банки да са по-стабилни, то финансовата система като цяло е
подложена на значителен риск. Това е така, защото фалитът на една голяма универсална банка може да
доведе до системна финансова криза. Нещо повече, мениджърите на големите универсални банки имат
стимул да поемат прекомерни рискове, защото разчитат на държавна подкрепа (проблем, известен като: too
big to fail). Трябва да се има предвид и друго – фактът, че отделната банка държи едновременно дълг и акции
на една корпорация увеличава възможността от т.н. двойни фалити.
Второ, универсалните банки са изправени пред конфликт на интереси. Те могат да използват
вътрешна информация с цел покупка или продажба на ценни книжа на фирмите, на които отпускат заеми.
Освен това, банките могат да дават некоректни съвети на свои клиенти – н-р да инвестират в акции на
корпорации, в които имат участие.
Трето, универсалните банки дестимулират развитието на фондовите борси и оказват негативно
въздействие върху дейността на независимите брокери и дилъри. Сравнението между развитието на пазара на
ценни книжа в САЩ и Германия доказва правотата на изказаното твърдение.
Универсалните банки са трудни за регулиране, поради тесните и комплексни връзки с бизнеса.
3. Видове банкови институции
В световната практика функционират различни видове банки. Според формата на собственост върху
капитала съществуват частни, кооперативни и държавни банки. От съвременна гл.т. частните банки са
тези, които са притежание на акционери. Кооперативните банки са създадени за да обслужват операциите на
малки фирми от един отрасъл. Отличават се с висока стабилност, нисък дял на „лоши кредити” и тъй като са
рагистрирани като кооперации ползват данъчни облекчения. Характерни са за практиката на Германия,
Австрия, Франция, Холандия и Италия. Понастоящем част от тях се трансформират в акционерни дружества
или съществуват под шапката на голям банков консорциум. В началото на 21 век повече от 40% от
населението на света живее в страни, където преобладаващата част от банковите активи са държавна
собственост. Държавните банки са характерни за практиката на по-бедните страни. Независимо от това, в
много развити страни (Франция, Германия) също съществуват държавни или общински банки – например с
цел подкрепа на отделни отрасли или за поддържане стабилността на цялата банкова система.
В зависимост от географската локация на дейността банките могат да се класифицират като
регионални, национални и международни. В съвременните условия на глобализация подобно разделение
губи смисъл.
От гл. т. на разгледаните по-горе модели на банкиране се различават търговски и инвестиционни
банки. Специализирани инвестиционни банкови фирми функционират в САЩ, Великобритания, Япония и
други страни, в които съществува разделение между търговското банкерство и бизнеса с ценни книжа.
Наименованията им в посочените страни се различават (в САЩ се наричат investment banks, във
Великобритания – merchant banks, а в Япония – securities companies), но функциите им обаче са общи и
включват всички операции, известни като инвестиционно банкиране (investment banking). Техни основни
клиенти са правителства, местни органи на власт, големи корпорации, а също и инвеститори на капиталовия
пазар (главно институционални). Най-общо погледнато, инвестиционните банки предоставят на своите
клиенти две основни групи услуги:
· за компаниите и правителствата, които се нуждаят от външно финансиране, инвестиционните банки
им помагат да получат необходимите инвестиционни средства, чрез емитирането на акции или дълг;
· за инвеститорите, които желаят да инвестират, тези институции оперират като консултанти, брокери и
дилъри на ценни книжа.
По-конкретно съвременните инвестиционни банки са ангажирани с предлагането на следните услуги:
1. поемане на емисии от ценни книжа на първичния капиталов пазар (underwriting);
2. консултиране и финансиране на сделки по сливания и поглъщания (M&A), както и други типове
корпоративно преструктуриране;
3. инвестиране в ценни книжа и търговия с тях на вторичните пазари от името на банката или на клиенти. Тази
дейност включва инвестиции и търговия с широка гама от финансови инструменти като акции, облигации и
деривативни продукти;
4. управление на активи (asset management) на институционални инвеститори (например частни пенсионни
фондове);
5. предоставяне на консултантски и инвестиционни услуги на богати клиенти (частно банкиране);
6. други услуги, свързани с ценни книжа – глобално попечителство (global custody), заемане на ценни книжа
(securities lending).
Предлагайки тези услуги, инвестиционните банки оперират като посредници. Това обаче е различна
форма на посредничество, сравнена с тази, осъществявана от традиционните търговски банки. Първо,
инвестиционните банки създават нови форми за пазарно финансиране на корпорациите, но не предлагат
ликвидност по начина, по който го правят традиционните банкови институции. Оттук бизнесът на
търговските банки се свързва предимно с т.нар. обвързано-ориентирано финансиране (наричано още
традиционно банкиране), докато на инвестиционните – с транзакционно-ориентирано финансиране (модерно
банкиране). Второ, основните пасиви и активи на съвременните инвестиционни банки представляват
търгуеми ценни книжа, докато на търговските банки – различни видове депозити и заеми. Трето, за разлика
от търговските банки, които са много стриктно регулирани посредници (тъй като оперират главно с депозити
на дребни клиенти), инвестиционните банкови фирми (поради спецификата на своите клиенти) функционират
в условията на сравнително по-либерална регулативна среда.
В последните години инвестиционните банки се открояваха като доста успешни институции от гледна
точка на реализираните приходи и печалби. Това именно е главната причина много други банки и небанкови
фирми да се ориентират към предлагането на инвестиционни банкови услуги. Така например редица големи
универсални банки от континентална Европа (като Deutsche Bank, UBS, Credit Suisse), както и нефинансови
корпорации (като GE) придобиха като дъщерни дружества британски и американски инвестиционни банкови
фирми. От втората половина на 2007 г. инвестиционното банкиране навлезе в сериозна криза, породена
от срива на пазара на рискови ипотечни облигации (subprime mortgages) в САЩ.
4. Брокерски фирми и индустрия на брокерските услуги
За разлика от инвестиционното банкерство, чиято природа традиционно се свързва с подпомагане
първоначалните продажби на ценни книжа на първичния пазар, брокерската индустрия е ориентирана към
търговия с книжа на вторичните пазари. Индивидуалните инвеститори, които най-често прибягват до
услугите на брокерските фирми, обикновено се нуждаят от инвестиционно консултиране, преди да вземат
своите решения. Същевременно една част от тях са достатъчно добре теоретически и практически
подготвени, поради което често пренебрегват необходимостта от получаването на инвестиционни съвети. За
да отговорят на потребностите на своите клиенти, брокерските фирми се разделят на две групи:
· брокери, предлагащи пълна гама от продукти и услуги;
· брокери, предлагащи ограничен кръг продукти и услуги, известни още под наименованието дисконтни
брокери.
И двата вида брокерски фирми предлагат услуги, които са базисни за брокерската индустрия. На първо
място те откриват на своите клиенти инвестиционни (брокерски) сметки, чрез които последните оперират на
организираните пазари. Инвестиционните сметки са два основни вида – сметки с внасяне на пълен депозит
(cash accounts) и сметки с внасяне на част от депозита (margin accounts).
Сметките с внасяне на пълен депозит са по-широко разпространени в практиката. Инвеститор може
да закупи ценни книжа, като внесе по сметката пълната сума, необходима за реализиране на сделка, или пък
да продаде други ценни книжа, като сумата, получена от продажбата, постъпи по сметката. Клиентите могат
да дават поръчки и при положение, че по сметката им има по-малко средства, отколкото са необходими за
реализирането на съответна сделка. Причината е, че им се дават няколко работни дни (например в САЩ 5
дни), за да намерят и внесат необходимата сума по брокерската сметка.
По сметките с внасяне на част от депозита клиентът получава правото да финансира част от своя
сделка със заем, предоставен от брокерската фирма, т.е. той не е длъжен да внесе пълната стойност на
заявените за покупка ценни книжа. Поради тази особеност, брокерските фирми оценяват кредитоспособността
на клиентите си преди да им разрешат да се възползват от такова улеснение.
На второ място, брокерите действат като технически изпълнители при реализиране на клиентските
поръчки. За да изпълнят поръчките, брокерите осъществяват връзка с други брокери чрез фондовата борса
или чрез други регулирани пазари и по този начин купуват и продават заявените им от клиентите количества
ценни книжа. Освен това те осъществяват функцията на трансферни агенти, прехвърлящи собствеността
върху ценните книжа и иницииращи разплащанията.
Според ценовите ограничения поръчките, подавани на брокерите са: пазарна; лимитирана и стоп-
поръчка.
Пазарната поръчка е нареждане на клиента, свързано с покупка или продажба на ценни книжа по-най-
изгодния курс, характерен за момента на пазара. По правило този тип поръчки дават възможност на клиента
да осъществи сделка по най-бърз начин, тъй като те се изпълняват веднага след постъпването им на борсата
или достигането им до съответния маркет-мейкър, търгуващ на извънборсовия пазар.
При лимитирана поръчка се ограничава минималната цена при продажба (ценови под) или
максималната цена при покупка (ценови таван).
Стоп-поръчката (stop-loss order) е поръчка за продажба на ценни книжа, когато пазарната им цена
достигне определено ниво или пада по-ниско от него. Изпълнението й се отлага до момента, когато цената
достигне посоченото ниво, а когато се приеме за изпълнение, се превръща в пазарна поръчка. Такива поръчки
се използват с цел защита на инвеститорите в случаи на рязко падане на цените на ценните книжа.
На трето място, брокерските фирми предлагат някои допълнителни услуги, като: предоставяне на
брокерски заеми, известни под наименованието маржин-заеми; осигуряване на информация за пазарните
котировки на ценните книжа и др. В допълнение към услугите на дисконтните брокери, тези които осигуряват
пълна гама от продукти и услуги, предлагат и инвестиционни съвети, свързани с инвестициите във финансови
инструменти, формиране и управление на портфейли от ценни книжа, както и разнообразна аналитична
информация.
Същевременно следва да се подчертае, че брокерските къщи, предлагащи пълната гама от услуги,
са сравнително скъпи за дребния инвеститор, докато при дисконтните брокери положението е
противоположно – услугите им са на поносими цени, но пък не могат да предоставят инвестиционни съвети.
Представените дотук брокерски фирми и услуги следват логиката на пазарнобазирания англосаксонски
модел на организация на финансовото посредничество, при който по традиция сделките с корпоративни
ценни книжа са отделени от търговското банкерство. Това означава, че брокерските фирми функционират или
като самостоятелни юридически единици, или пък са подразделения на финансов конгломерат. В страните от
континентална Европа обаче универсалните банки съвместяват “под един покрив” търговското
банкерство и брокерско-дилърския бизнес. В тези страни функционират и самостоятелни брокерски
фирми, но главните посредници на капиталовия пазар са универсалните банки. В България, подобно на
европейските страни, функциите на брокери (инвестиционни посредници – ИП) могат да се изпълняват от:
· универсалните търговски банки, без да е необходимо те да получават специален лиценз за това;
· небанкови инвестиционни посредници, лицензирани от Комисията за финансов надзор (КФН).
Според регистъра на КФН в края на 2008 г. в България функционират 90 инвестиционни посредника, от
които 26 са банки и 64 – небанкови институции. Следва да се подчертае обаче, че у нас, за разлика от
континентална Европа, активността на небанковите инвестиционни посредници е по-голяма в сравнение с
банките.
Като част от световната тенденция към универсализация, в последните години банките непрекъснато
разширяват кръга на предлаганите продукти и услуги. Брокерските услуги стават едни от най-предпочитаните
от банковите институции, главно поради разрастващите се мащаби на процеса на секюритизация (което ги
прави необходими), както и поради дерегулирането (което пък ги прави достъпни). Същевременно могат да се
посочат и други причини за това:
· те носят допълнителни доходи на банките под формата на такси и комисиони;
· чрез откриването на брокерски сметки банките компенсират загубите от намаляването на депозитната
си база, поради преориентиране на депозиторите към инструментите на паричните и капиталовите
пазари;
· чрез предлагането на тези услуги банките привличат допълнителни клиенти, предпочитащи
удобството на финансовия супермаркет – едновременен достъп до всички финансови продукти и
услуги, предлагани от един доставчик.
Практиката показва, че ориентацията на банките е главно към предлагане на дисконтни брокерски
услуги, водещо място сред които заемат откриването на брокерски сметки и предоставянето на маржин-заеми.
5. Анализ на дейността на застрахователните компании
Всеки индивид е изложен на рискове, съпътстващи неговия живот в личен и професионален план. Той
може да се разболее, да загуби имуществото си, да остане без работа и др. Ако тези рискове се проявят могат
да влошат сериозно финансовото му състояние. От тази гледна точка не е оправдано индивидът да задържа
риска за своя сметка. В тази връзка той може да сключи застрахователен договор и да прехвърли
отговорността по възстановяването на загубите на застрахователна компания. Така неговият риск се
трансформира в колективен риск, който принципно се управлява много по-ефективно. Колективното
управление на рисковете е едно от най-големите предимства на застрахователния бизнес. Не случайно
застрахователните компании се наричат още компании за съвместно управление на риска (risk pooling
companies). Ако дадена застрахователна компания приеме индивидуалния риск, тя се задължава да възстанови
загубите на застрахованото лице при условие, че те отговарят на клаузите в договора и са в рамките на
предварително уговорен размер (застрахователна сума). Като правило тя компенсира вредите под формата
на пари.
В зависимост от продуктите, които предлагат на пазара, застрахователните компании се делят на
животозастрахователни компании (life insurers) и общозастрахователни компании (general insurers).
Животозастрахователните компании реализират почти 60% от глобалния премиен приход, но за сметка на
това имат неравномерно разпространение по региони. В противовес на наложената световна практика,
общозастрахователните компании в Източна Европа, в т.ч. и в България имат доминиращо значение.
Животозастрахователните компании предлагат на своите клиенти финансова подкрепа при смърт,
временна неработоспособност, инвалидност и старост. Тези рискове могат да се проявят в следствие на
заболявания, трудови злополуки, пътни инциденти, бременност и др. Продуктите, които компаниите
предлагат обикновено са комбинация между рисково застраховане и спестяване. Ако рискът се прояви за
срока на такава комбинирана застраховка, застрахованото лице получава сигурна сума (застрахователна сума)
плюс натрупаните лихви от инвестиционна дейност. Тези пари лицето може да получи и под формата на рента
(пенсия) в случай, че преживее срока на застрахователния договор.
Животозастрахователните компании никога не са преживявали мащабни фалити, което им е
извоювало сравнително по-либерален режим на държавно регулиране. В общи линии надзора се свежда до
контрол върху процедурите при сключването на застрахователните договори, осигуряването на достатъчно
ликвидни активи за покриване на вредите и количествени ограничения на техните инвестиции. Тъй като
животозастрахователните компании могат с голяма точност да предвидят бъдещите си плащания по
сключените застраховки, те инвестират резервите си преди всичко в дългосрочни активи. Такива са
корпоративните ценни книжа, ипотечните облигации и др. Най-голям дял в инвестиционния портфейл на
българските животозастрахователни компании имат корпоративните облигации и държавните ценни книжа.
Обикновено животозастраховките са със срок 5, 10, 15, 25 или 30 години.
Общозастрахователните компании могат да застраховат всякакъв вид движимо и недвижимо
имущество, застрашено от пожари, бури, градушки, мълнии, кражби и др. Поради огромното разнообразие от
застраховаеми рискове, общозастрахователните компании често се наричат „застрахователни
супермаркети”.
Самото притежаване и използване на движимо и недвижимо имущество поражда риск да се засегнат
интересите на трети лица. Ето защо застраховките на отговорности (liability insurance) успешно се
предлагат от общозастрахователните компании самостоятелно или в комбинация с имуществените
застраховки. Те носят повече от 25% от премийния приход по общото застраховане в България. Освен
традиционните за този бизнес имуществени застраховки и застраховки на отговорности,
общозастрахователните компании предлагат защита срещу злополука от производствени аварии (casualty
insurance), професионални заболявания и медицинска помощ по време на задгранично пътуване.
Обикновено имуществените застраховки и застраховките на отговорности са със срок на действие не
по-дълъг от една година.
