„Зона на лична неприкосновеност“ продължава темите и атмосферата на излезлия преди две години роман на Милчо Караиванов „Реквием за неудачници“. Припомняме, че „Реквием за неудачници“ предизвика интереса не само на читателите, а и на специалисти в сферите на финансите и криминалистиката.
Независимо от дълбоките си познания в спецификата на това, за което пише, Милчо Караиванов не застава в надменна позиция спрямо „непосветения“ читател, а се интересува от това доколко посланията му стават ясни и достигат до обикновените любители на жанра. Криминалното и моралното начало се допълват и взаимно предпоставят.
Това, което впечатлява, е как сюжетът намира своята логика, но се препъва в „неочаквани“ обрати, което засилва усещането за сложност и динамика. Това не е умозрително претенциозно писание, а роман, достоен да бъде прочетен било от любов към четенето, било от интерес към жанра, било от причини, които ни държат в обществено напрежение и дискомфорт.
„Зона на лична неприкосновеност“, както и „Реквием за неудачници“ са издания на НБ „Иван Вазов“ – Пловдив.
СЛОВО ЗА ЗОНАТА – от Добрина Проданова
По повод представянето на романа “Зона на лична неприкосновеност“
на Милчо Караиванов на 26.04.2018 г. в Първо студио на Радио Пловдив.
Втората книга “Зона на лична неприкосновеност” на автора Милчо Караиванов след романа “Реквием за неудачници” е ярко свидетелство за напредъка му във литературното направление, което си е избрал. А това е остра политическа сатира на съвременността под формата на криминален роман.
Заглавието на книгата е „Зона на лична неприкосновеност“ – съдържанието на този израз е формулирано от автора така: спокоен живот , любимо занятие, семейство. Всички ние и всеки човек има нужда от тези условия за да бъде щастлив. Но зона на лична неприкосновеност липсва на всички герои в книгата. А това са: управляващите в лицето на кмета и шефа на полицията, компютърния специалист, медицинската сестра, банкерката, стюардесата, секретарката, бившите затворници, емигрантът. Това са събирателни образи и няма нито един щастлив, а авторът подчертава на стр. 207, че и престъпниците имат нужда от собствена зона на личната неприкосновеност.
Защо е така и кой е виновен?
Авторът започва да търси отговора и го дава постепенно в целият ход на действието. Но не ни го натрапва , читателят може да го открие в оценките ,които дава за системите в нашият бит, съдебната и здравната администрации, митниците, спазването на законите.
Изводът, който се откроява е: Виновен е светът на парите. Кметът, който е управляващ и не е представен с фамилно име обяснява своето верую: ” Светът не се върти около аверите . В интереса е смисълът, в интереса. Той е движещата сила. Пари са това Костов, пари. Те са важни, другото го зарежи“. това са думи на кмета. На друго място авторът обрисува какъв е старши инспекторът в полицията. “Перфектни обноски, добър външен вид, но това е само показен блясък, лустро, фасада. А отвътре е гнил, гъмжащ от червеи и всякаква друга мършоядна твар. Този лъскав субект е зациклил в мерзости от които могат да те побият тръпки. Върши ги тайно, за да не компрометира фасадата, нейният блясък, нейната мощ. Повдигнеш ли завесата обаче, вонята те удря фронтално, направо те нокаутира.“
Точно казано: престъпник с бяла якичка. Тези престъпници с бели якички са творците на съвременните недъзи на обществото, които намираме на страниците на книгата и нищо не е подминато: Ще спомена някои, които си записах:
– За здравната система – днес здравето струва скъпо. Даже прекалено скъпо, непосилно за някои, но на онези горе не им пука. Да има за тях, това ги вълнува. Бедните да мрат на воля.
– за Митниците. А митничари – сред тях честни май изобщо няма.
– за реда в затворите “там срещу някои лев ще ти доставят на тепсия каквото си щеш” с.7
– за спазването на законите – строгите забрани за пушене не важат за кварталните ресторанти – стр.43
– за търговията с влияние “разполага със свой човек в звено “сигурност” – стр.61
– да те забъркат в скалъпена история с наркотици – стр.70
– бъка от имена на ченгета замесени в нечисти сделки – стр.87
– чадъри над престъпни босове – стр.87
– унищожаване на улики -стр. 87
– задкулисен собственик стр.203
-отварянето на чадър над престъпността е в разрез със закона стр. 256
– пресата, Пресата е засегната само с израза, че звъни на управляващите за компромати и главният герой търси журналист, ама честен. Надявам се това да бъде тема на следващ роман.
– дори тротоарните локви, като типично явление в нашето битуване не са подминати -стр.31. Аман от дупки. Родните властимащи не се сещат, че в клетата ни държава си имаме и провинция. Щом в София нещата са ОК – всичко е наред. Периферията може да тъне в проблеми.
Само на половин страница са нарисувани съвременните методи в съдебната система- ” ..сега ще ми изфабрикуват едно обвинение, ако ме пипнат. Ще скалъпят и нужните доказателства, колко му е, царе са на тези хватки. Даже книга могат да напишат. Доказателствата са “фасулска работа”. Ще претупат следствените действия, ще архивират случая и върху досието четливо ще напишат с главни букви “неизвестен извършител”. това са хора без дух в тялото – всичко е карантия.
Милчо познава възможностите на ИТ и успешно ги използва във фабулата – аз дори се връщах в страниците за да схвана технологията. Книгата е за съвременници – защото някои възрасти ще се затруднят от изразите:
– ровене във файлове / интернет банкиране
– получаване на е-мейл / сканирани копия
– клип / флашка / пароли за достъп, юзъри и др.
Колко много нови понятия са влезли в бита ни в последните 20 години !
За да се схване дълбоката сатира, книгата трябва да се прочете два пъти, първият път заради самата фабула, която те грабва и гълташ действието – какво ще се случи, това е за забава и удоволствие, а вторият път за да се насладиш на отношението на автора към проблемите в днешната съвременност, за анализ и осмисляне.
Това отношение най-синтезирано е написано във финалните / стр.375/ думи на главния герой Емил: ” Наумил съм да предоставя /прословутата папка / на един журналист, честен човек, зад когото стоят сериозни личности. В тази проклета страна , за да направиш нещо, ти е нужен гръб, иначе всичко потъва. Така комисар Костов ще си получи заслуженото. Онова изчадие кметът – и той.“
Ето това е отношението на автора към виновните. Всеки да си получи заслуженото, и тогава ще започне на чисто. Тогава ще си изгради собствена зона на лична неприкосновеност. На въпроса на партньорката “Това пък какво е?” Отговорът е: – „ Това е СРЕДА в която човек да се чувства комфортно и да живее спокойно. Това не е само дом, жилище или работно място, а среда за всички.
Звучи хуманно.
Поздравявам Милчо с постижението и му пожелавам ново вдъхновение и ново остро перо – за да продължи срещу престъпниците с бели якички. За да можем всички да имаме своята зона на лична неприкосновеност.
